Днес всеки говори за посещението на католическия папа в Православна България,навсякъде бе пропагандирано това и доста мнения се изказа по този случай както по медиите така и в социалните мрежи,но това не е от значение тук, в тази статия,нито пък ще се говори за това,защото докато някои там гледат чужд държавен глава и духовен водач на друга деноминация,ние почитаме паметта и подвигът на едни други хора…на едни изстрадали православни българи платили високата цена на свободата…позволете ми да Ви пренеса някъде другаде…

Днес,но през 1876 година…
(Разказ от едно дете - четете и се замислете)

От Батак съм,чичо. Знаеш ли Батак?
Хе,там зад горите…много е далече,
нямам татко,майка:ази съм сирак,
и треперя малко,зима дойде вече.
Ти Батак не си чул,а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя,а останах сам.
Ако ти разкажа,страх ще те съзезме.

Като ги изклаха,чичо,аз видях…
С топор ги сечаха,ей тъй…на дръвника;
а пък ази плачех,па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика…
И издъхна бачо…А един хайдук баба ми закла я под вехтата стряха и кръвта потече из наший капчук…
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума…
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак,уби го куршума.
А мама изскочи,откъде;не знам,
и над татка фана да вика,да плаче…
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм,чичо,аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти,
Не знам що не щяха и мен да заколат;
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после,когато страшното замина – казаха,че в оня големи огън изгорял и вуйчо,и дядо,и стрина.

И черквата наша,чичо,изгоря,
и школото пламна,и девойки двесте станаха на въглен – някой ги запря…
Та и много още дяца и невести
А кака и леля,и други жени
мъчиха ги два дни,та па ги затриха.
Още слушам,чичо,как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя,сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно,пък не бе ме страх,
аз треперех само,но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашкото село,не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама,за тата.
По-добре умирвах,но не ставах турка!
Като ни пуснаха,пак в Батак живях…
Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние,както те ни клаха;
но нашето село,чичо,запустя,
и татко,и мама веки не станаха.
Ти,чичо,не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо...много е далече…
Два дни тук гладувам,щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.

Пловдив, 1881

Аналогични кланета тогава има и на множество други места,които са останали живи и до днес,чрез перата на писатели и журналисти.


Нека се поклоним и да помолим Богу за всички тези хора,които паднаха невинни в борба за свобода – тези,които платиха високата цена на свободата – цената на нашия живот.

Поклон пред паметта на мъчениците,изклани и избити по изключително жесток начин за род,вяра,свобода и българска държавност.

И помнете – тази свобода не ни е дар!