Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.03.2023 14:35 - България колонизира Антарктида? Българите са колониални шовинисти? – твърди български учен към БАН.
Автор: vitalian4v Категория: Политика   
Прочетен: 2575 Коментари: 2 Гласове:
2

Последна промяна: 21.04.2023 10:03

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

От много време се занимавам, както публично (в интернет пространството), така и академично (към факултета на университета ми) с анализирането, критиката и разконспирирането на широк спектър от политико-идеологически манипулации и исторически фалшификации и заблуди. Това ме и накара да се заема с по-обстойното разнищване на редица конспиративни теории и широко изповядвани от обществото ни заблуди и манипулации. Именно затова ще започна и постепенното интегриране на тази ми дейност и тук в блога.

Реших да започна този процес с една на пръв поглед повече от смехотворна статия на една госпожа завършила университета в Будапеща, която написа за английската аудитория на LEFTEAST статията: Antarctica: The Last Frontier of Bulgaria’s  Colonialist Dream” – Антарктида: Последната граница за колониалната мечта на България”.

В английската версия на статията се твърди, че оригиналът е първо публикуван на сърбохърватски език в платформата Bilten – Regionalniportal – която е свързана с марксистката фондация „Роза Люксембург”.

Проверих сайта и извърших обстойно проучване в архивът му, но до оригинал на тази статия не стигнах. Възможностите са две:

А) Или оригиналната статия е била наистина публикувана на сърбохърватски език в платформата Bilten, но по-късно е била свалена оттам поради някаква причина;

Или

Б) Твърдението в LEFTEAST е подвеждащо и такава публикация никога не е съществувала извън рамките на платформата LEFTEAST.

Във всеки случай обаче, авторката Жана Цонева споделя идеите написани в статията защото:

А) тя е превела и публикувала на английски статията за LEFTEAST;

Или

Б) защото тя е неин създател.
image


Нека се върнем към самата статия.
image

От заглавието ни стават ясни доста неща, които според авторката са характерни за България, а именно:

-България е страна с колониално минало;

-България е страна с колониални въжделения;

-Българската мисия в Антарктида е нищо друго освен прикрита мисия по колонизирането на леденият континент;

-България е опитвала да колонизира, или е колонизирала други страни в миналото, щом Антарктида е нейната „последна граница” за „колониалната й мечта”.

От всичко това излиза, че според авторката и споделяните от нея мнения и идеи в статията, цялата политика, идеология и история на България се базира на колониализъм, което пък предполага, че всички земи, които са изконно български, всъщност не са – все пак колонизатора няма никаква връзка с колонията си преди тя да бъде колонизирана.

* * *

Да продължим напред. Малко по-надолу в тази статия, авторката обръща внимание на издигането на паметник на Кирилицата на остров Ливингстън, посветен на годишнината от освобождението на България.
image



Авторката изразява своето възмущение от подобен „колонизаторски” акт с насмешка, защото поставянето на паметник не служило за нищо!?

Тя свързва този красив акт на патриотизъм с наративите на шовинизма, експанзионизма и колониализма. Авторката твърди, в парафразиран вид, че това е нищо повече от един акт на себе-утвърждаване породено от собствената ни нищножност!

По-нататък статията се фокусира върху колониализма, иредентизма, реваншизма и национализма, като се опитва да обори исторически обоснованите „аспирации” на България към национално обединение.

Статията не скрива отявления про-сръбски и сърбохърватски сантимент на авторката, като се опитва да омаловажи и изкриви историческия контекст довел до изразът „чуждото не искаме, но своето не даваме”.

Именно в тази връзка статията се насочва към „оборване” на идеята за обединена България, наречена тук и „Велика България” – в контекста на сръбското виждане по този въпрос, което определя българската кауза като „великобългарски шовинизъм”.

Като референтна точка авторката на статията посочва Златния век на България при Симеон Велики, като тук от особено значение са нео-марксистките нео-либерални и сърбо-комунистическите теории по въпроса. Според авторката, която както ще видим по-нататък, споделя тези идеологии, то българската кауза за национално обединение е нищо повече от едни безпочвени въжделения от времето на Симеон Велики – сантимент, споделян единствено от историческите книги (?) и незначителни субкултури почитащи национализма.

Тук трябва най-напред да адресирам самата терминология, която авторката използва с цел да заблуди аудиторията си.

Имайки предвид, че въпросната Жана Цонева се явява отчасти моя колежка що се отнася до сферата на социологията, то мисля, че мога от позицията на академична компетентност да я поправя.

Тук визирам терминология като „националистически субкултури” – като ключова дума е „субкултура”. Като социален учен г-жа Цонева би трябвало да е наясно какво е субкултурата и какво я предизвиква. Но за да онагледя подвеждащата реторика в статията й ще дам (в съкратен вид) какво е субкултурата и защо се появява и какви са нейните характеристики.

Субкултурата по определение е група от хора, които се обединяват към определени вярвания и практики в противовес на доминиращата култура, въпреки че използват части и ресурси от доминиращата култура, а при определени ситуации въпросната субкултура се радикализира (Fiske, 1989).

Самата теория за субкултурите е интегрално свързана с теорията за аномията и диференциалната асоциация, с преобладаващи елементи на концепцията за отклоняващото се поведение (Илкова и Ранчев, 2020).

И като социален учен, то г-жа Цонева би следвало да е наясно, че основите на субкултурната теория, свързана с теорията за аномията и диференциалната асоциация са неразривно свързани със социологичните изследвания върху престъпността, деликвентността и социалните фактори и феномени главно свързани с радикалните и негативни обществени промени в САЩ.

Нека започнем хронологично.

Теория за Аномията:

Тази теория е от края на XIX век и е развита от френския социолог Емил Дюркхайм (1858-1917), който третира поведенческите и престъпни проблеми на обществото през призмата на редица социално-културни, социално-политически, социално-икономически и политически противоречия в съвременното индустриално общество, които създават социален хаос и дезорганизация (Илкова и Ранчев, 2020, с.74).

Според авторът (Дюркхайм) именно това води до наличието на множество социално-политически отклонения – от социалните норми, моралът, законът и редът.

Аномията е неразривно свързана и с теорията за социална дезорганизация, където според самия Дюркхайм, някои девиации са напълно нормални в едно „здравословно” общество, стига да не преминават определените граници, които са посочени в теорията за социална дезорганизация, която ще обсъждаме друг път (Chris Drew, 2021; Илкова и Ранчев, 2020).

Теорията за диференциалната асоциация, или още за диференциалната връзка:

Теорията за диференциална асоциация е също тъй свързана с началото на теорията за субкултурите и се свързва главно с наблюдението, анализирането и разбирането на престъпността и девиантното поведение. Тази теория в общи линии и накратко вижда девиантното поведение и престъпността като резултат от множество фактори, като корупция на морала, липса на добър модел на подражание и разделението на „те” и „ние” (Илкова и Ранчев, 2020, с.76).

В тази връзка за да свържем теорията за субкултурите към българския национализъм, то трябва да бъдат налице следните условия:

-Различие между обществените настроения в цялост и настроенията споделяни от българските родолюбци (или националисти, за справка виж статията: „Национализмът като антидот на глобализма”);

-Въпросната субкултура трябва да проявява коренно различни практики от обществото като цяло, като дори в някои случаи/моменти да бъде престъпна, радикална и враждебна към другите групи, или обществото като цяло;

-Трябва да са на лице радикални социално-икономически, политически и културни промени, които да доведат до социална дестабилизация, която да породи въпросните субкултури;

-Въпросната субкултура не трябва да преминава определена граница на влияние сред обществото за да бъде квалифицирана като субкултура;

-Членовете на въпросната субкултура трябва да проявяват девиантни и,или престъпни тенденции и да са от „ниските етажи” на обществото – т.е. от местности, общности и семейства, които са маргинализирани и с история, или с предпоставки за формирането на абнормални поведенчески и престъпни поведения и тенденции.

Вглеждайки се обективно и оставяйки настрана всякакви субективни убеждения за политика, икономика и история, ние виждаме следното:

-Не откриваме съществени, или каквито и да е било различия в настроенията на обществото като цяло и българските националисти (или родолюбци), особено по няколко направления:

-Историческо направление:

Самата Цонева споделя, че вижданията на „националистическите субкултури” са еднакви с тези на официалните архиви, становища, трудове и академични материали. Това дисквалифицира възможността за наличие на маргинално националистическо общество. Също така виждаме и от проведените социологически проучвания по Македонския въпрос, че няма разлика между обществото в цялост и националистите в частност.
image

Виждаме, че самата държавна позиция вече станала и позиция на ЕС относно историята, етнографията и политиката спрямо С. Македония не си противоречи с националистическите настроения, тоест има единен обществен консенсус по тези въпроси.

-Политическо направление:

Без значение личните симпатии, ние виждаме, че от началото на т.нар. „Преход” в българската политика винаги е присъствал и националистическият елемент без прекъсване – без значение имената или партиите, национализмът в България винаги е имал осезаемо присъствие в политиката – присъствие, което към днешна дата изглежда, че само расте. Особено показателен е и фактът, че правителствата съставени от отявлени предатели и не-патриоти не се радват на обществената подкрепа и не успяват да изкарат цял мандат.

Българската политика винаги е била мястото където българският национализъм присъства, дори когато други идеологии са били водещи. Тази тенденция за националистическото присъствие в политиката изглежда, че само ще нараства в бъдещето.

-Социално направление:

Не откриваме и различия в социалното направление между обществото като цяло и националистите в частност.

Напротив, ние имаме купища националистически, или родолюбиви организации, младежки патриотични формации, патриоти академици, политици и други, които активно се занимават в унисон с обществото за неговото положително развитие.

Всичко това иде да покаже, че по отношение на обществените настроения няма разминавания между обществото и нарочените за „субкултура” националисти. Тоест, на това ниво, национализма не отговаря на критерия за субкултура.

Разглеждайки практиките на българските родолюбци или националисти, ние не откриваме и тук различия между тях и обществото. Не откриваме и престъпни или радикални тенденции сред родолюбците.

-За да се характеризира дадена група, в случая българските националисти като субкултура, то те трябва да практикуват определени неща, които не са приети от обществото и да имат своя самобитно образувана ритуалност.

Ние не откриваме такова нещо сред родните националисти. Те не се различават нито по дейност, нито по ритуалност от обществото. Напротив, ние откриваме български националисти сред най-различни сфери, сектори и етажи на обществото. Такива са академици, културни дейци, политици, преподаватели, магазинери, лекари, учени, студенти и ученици. Те не се различават по нищо от обществото и не са „резервирани” към противозаконна дейност.

Единствено изключение, евентуално може да направи Боян Расате и хората около него, които от години биват център на внимание, особено след погромът на гей-центъра в София. Имайки предвид, че самият Расате и неговата организация са:

-извращение на национализма, практикуват противни на българския традиционалист, националист и обикновен човек практики, често свързани с езически обичаи, деградивни сбирки и прочее и имайки предвид, че всички националисти, наедно с цялото общество не гледа с добри очи на тях и често ги осмива, то не можем да приемем г-н. Расате и хората му като примери за български национализъм.

Друг въпрос е, че в голямата си част българското общество слабо се интересува от погрома над гей-центъра в София и е против гей пропагандата, „гей нормите” и „гей правата” в България, то можем да кажем, че за субкултура е по-вероятно да се квалифицират нео-либералните среди в страната, отколкото българските националисти/родолюбци.

За да бъде дадено течение квалифицирано като субкултура, друг важен елемент за неговото формиране е то да бъде вследствие драстични или радикални културни, социални, икономически и политически промени.

Въпреки, че българският национализъм и традиционализъм се усилиха, а хората споделящи техните виждания драстично се увеличиха, то национализмът в България не е породен от подобни промени. Национализма в България е съществувал отпреди тя да бъде освободена от робството, по царско време, дори през социалистическия режим, и особено осезаемо в наши дни, откакто страната смени моделът на управление.

Тоест, традиционализмът, консерватизмът и национализмът (или родолюбието) в България са един естествено породен и съществуващ фактор, процес и течение, които никога не са секвали съществуването си.

Друг обаче е въпросът що се отнася до нео-либералите, феминистите, гейовете и всякакви други подобни движения и организации. Именно те за пръв път се появиха в България след краха на социалистическия режим и особено през последното десетилетие (от 2010-та година насам). Този факт носи известна доза ирония със себе си, защото именно той показва, че движенията и вярванията, които могат да бъдат квалифицирани като (маргинална) субкултура, са именно нео-либералните движения и вярвания, които се зародиха в страната следствие на радикални социални, културни, икономически и политически промени.

Както бе казано, един критерий за това как се квалифицира дадено нещо като субкултура е неговата ограниченост откъм влияние и споделяни ценности сред обществото.

Тук отново национализма не спада към графата „субкултура” защото той не е ограничен нито до определен брой души, нито дори до определен брой партии, организации и движения, той дори не е ограничен откъм влияние и релевантност сред обществото.

Каузите, идеите и сантиментите на българският национализъм се споделят от една голяма част от нашето общество, дори когато тази част не гласува за една и съща политическа партия. Ярък пример за това са множеството патриотични формации и движения, политически партии, клубове и фондации.

Националистическото влияние е голямо в политиката с патриотични парламентарно представени партии, както и сред академичните и образователните среди. Национализмът в България никак не е ограничен и нерелевантен.

Не така стоят нещата с нео-либерализма обаче.

Нео-либералните движения и идеология в България са споделяни от една малка, но силно подкрепена с манипулация от медиите и финансирана от международни фондации група.

Вижданията, настроенията и идеологията на нео-либерализма са силно противни и несподеляни от по-голямата част от нашето общество. Прекрасни примери за което са следните неща:

-спадащият (драстично) авторитет и подкрепа към политическите формации използващи нео-либералната реторика и прокарващи нео-либерални политики;

-засилващата се подкрепа към националистическите политически и неполитически формации;

-създаването на редица граждански и културни движения и организации в отговор на попълзновенията на социалния нео-либерализъм;

-силните анти-неолиберални вълнения, обединили всички (безпрецедентно в нашата история) вероизповедания в страната.

Същото може да се каже и до отхвърлянето на т.нар. „Истанбулска конвенция” от България през 2018 година, което възпря нео-либералното официализиране на тези деградивни идеологии в практики, както в страната, така и в ЕС. Също добавяме и официалното отхвърляне на нео-либералната „джендър” идеология от ВКС.

Тоест, нео-либералната идеология и движения в България са изключително ограничени откъм влияние и брой поддръжници сред обществото и институциите ни. Те виреят единствено в определени политически партии, чиито опити за прокарване на подобни политики им донесоха само негативи, а самият факт, че получават все пак гласове се дължи на:

-малкото активни гласоподаватели в страната;

-медийна агитация, манипулация, пропаганда и дезинформация;

-различни обвързаности на части от населението;

-купен или „фиктивен” вот.

Ето че по още един критерий, не само, че национализмът не се вписва в критерия за „субкултура”, но напротив – вписва нео-либерализма като една субкултура – отхвърлена от мнозинството, ограничена и маргинализирана при това.

Последната точка е особено сложна за анализиране имайки предвид комплексната материя на социалните фактори и семейната обстановка при формирането на човешката психика и поведение. За да компенсираме за тази празнота, ние ще си послужим с други похвати, като например видим поведенията и престъпността при едните и другите, както и като анализираме към какви групи се опитват да наложат влиянието си дадените лагери.

Този път започваме с нео-либералния лагер.

Нео-либералите подкрепят движенията на хомосексуалистите, анархистите, трансджендърите и малцинствата (и други). В тези среди (особено при ЛГБТИ движението) ние откриваме и педофилията.

Така наречените „педосексуални” се присламчват към ЛГБТИ „обществото” и биват подкрепени от него.

Особено потресаващи са два случая от центрове ръководени от трансджендъри в Германия и Великобритания, където „педосексуалните” насилват деца. Съшите тези центрове промотират и смяна на пола или „половата идентичност” за деца от ранна възраст. Особено показателните са лозунгите на (транс)джендърното движение където пише, че любовта не знае и възраст. Сходна е историята с педофилската групировка “Boy Lovers”, която оперира и в България.

image
image
image
image
image
image
image
image
image
image
image

image
image
image
image
image
image
image
image
image
image
image
image
image
image

Дотук виждаме, че нео-либерализмът е склонен да приеме, подкрепи, нормализира, или да остави несанкционирани неморални и престъпни поведения и действия – в някои дори ги оправдава.

Случаите са много повече от показаното тук.

Друг е въпросът, че нео-либерализмът промотира и самият хомосексуализъм, който не може да бъде счетен за нормалната сексуална ориентация на нашия вид, нито пък като морална такава.

Няма да навлизаме в подробности и за другите съмнителни, неморални, престъпни и дори терористични акции на множество нео-либерални движения, защото ще ги обсъждаме друг път. Тези тук са достатъчни за да покажат наяве моралната деградация и низост на нео-либерализма.

Особено показателен е и фактът, че нео-либерализма прибягва до употребата и гласовете именно на такива индивиди. Те също си служат и с редица други малцинства, главно престъпни малцинства от маргинални среди и групи –в България това са главно циганите, за които дори се правят и НПО движения.

От това става ясно, че нео-либерализма се квалифицира не просто като субкултура, но и като пропаднало и опасно движение, идеология и субкултура.

Колкото до национализма, то ние виждаме, че той застъпва традиционните ценности, уважава закона, не е противоконституционен като доста от нео-либералните схващания, практики и движения и най-вече национализмът не си служи и не разчита на подкрепата на каквито и да било маргинални групи, сексуални, етнически и всякакви други малцинства.

С това ние заключваме, че твърдението в статията, че национализмът в България е субкултура е спекулативно, невярно и подвежащо.

Продължавайки нататък с тази статия ние четем, че според авторката идеята, че Македония, Беломорието и Западните покрайнини са наши е пропагандна и необоснована. Тя заема (открито при това) сръбското виждане за Македония и гръцкото за Беломорието. Единствените „доводи”, които тя дава в подкрепа на това си становище са пропагандната теза, че славяноговорящите жители на Беломорска Тракия и Македония не били българи, а едва ли не нещо друго – самата тя не определя какво. Другият „довод” е наричането на българската кауза „колониализъм” подобен на „Западноевропейският колониализъм”. Тя бегло споменава някакво мнимо обяснение дадено от критичната расова теория за господарския колониализъм над робите в жалък опит да представи българския национализъм и кауза като такива.

Самата критична расова теория ще засегна в друга публикация.

Тук ще обърна внимание над твърдението, че Македония не била българска (без да даде доводи затова в статията си) и че славяноговорящото население на Беломорието не било българско.

На първо място трябва да се поясни, че когато въпросната госпожа просто казва, че македонците и славяните от Беломорието „не са българи” това не е валиден аргумент, нито пък отговаря на реалността. Самото привеждане на това твърдение като „аргумент” само показва аргументарната недостатъчност на авторката и на интересите, които тя защитава – в случая сръбските и гръцките. Ако те разчитат точно на такива „доводи”, то не виждам особено блестящо и дълго бъдеще за тяхната хегемония и окупация над тези български земи.

Но нека все пак адресирам и това с малко данни, карти, трудове и факти.
image
image
image
image
image
image
image

На първо време започвам с етнографията на региона, която отдавна е приета за исторически факт и истина. Картите са съставяни отпреди 1-2 века, но са също толкова валидни и днес. В тях се наблюдават някои минимални различия, но всички те се неутрализират от главните очертания на разпространението на българския народ – т.е. всички карти показват обхватът на българският етнос в определени и близки едни до други (в картите) граници и параметри, въпреки минималните различия в детайлите. От което излиза, че действително Македония (и Беломорието) са български по отношение на етническа принадлежност.

image
image

На второ място идват и картите обозначаващи разпространението на българският език из региона и неговите съответни диалекти. Както виждаме тези (официални при това) карти се припокриват с етнографските карти и обясняват лингвистичните различия, но и еднородност на всички български диалекти. От тук излиза, че действително в езиково отношение славяноговорящото население на Северна Гърция е българско.

Продължавам нататък.
image

image
image

Имайки предвид какви ги е написала въпросната г-жа Цонева и чии пропагандни политики прокарва, то намирам за нужно да поясня какво е това.

Това е ферманът учредяващ Българската екзархия – декрет на султан Абдул Азис от 27/28 февруари 1870 година, с който се създава самостоятелна българска църковна организация. Той е в резултат на борбата за българска църковна независимост, част от българското възраждане, която цели обособяването на самостоятелна българска духовност отделна от религиозно-културната асимилаторска Цариградска патриаршия. Земите, които българската екзархия обхваща са Мизия, Тракия и Македония, като гръцките попове са заменени с български, а гръцкия език с български.

В определянето границите на екзархията е извършено допитване, в което мнозинството се присъединява към българската екзархия, въпреки наличието на български общности, които решават да останат подвластни на Цариград (те са малцинство).

Самият факт, че екзархията почти изцяло се припокрива с българския етнос и езикова територия и то благодарение на собственото желание на местните там е повече от показателен за тяхната народностна принадлежност.
image

В тази връзка трябва да препоръчаме на всеки заинтересуван, и особено на тези като въпросната госпожа, които се изказват по такива въпроси неподготвени, една изключително полезна книга- Популационна генетика на Българите (основоположници на европейската цивилизация) от Е. Делев и по-конкретно следните глави:

-IV. Генотип на българите – с.56

-V. Антропологична генетика – с.155

-VI. Произход на българите – с.176

В които методично, систематизирано, научно и кохерентно са обяснени и посочени факторите от интерес към тази тема, особено до това, което касае българското етническо землище и българските топоними в Гърция.

Говорейки за топоними, то ще е интересно да видим обяснението на въпросната госпожа, или интересите, които тя прокарва, що се отнася за елинизацията на не-гръцките топоними в Гърция, които не спадат към коя да е славянска група, а точно към българската.

image

*Карта на елинизираните български топоними в Гърция*

Навярно авторката не е наясно със сръбската пропаганда в Македония и сърбоманското движение там, нито пък за т.нар. „андарти” – Гръцката въоръжена пропаганда в Македония, която води битки с местните българи там за контрол над Беломорието. Едва ли е и наясно с извършеният геноцид там и за дългата предистория на българщината по тези земи. Едва ли ще пожелае и да признае тези неща, имайки предвид, че промотира сърбо-гръцките виждания по въпроса и едва ли би могла да даде обяснение защо Илинден-преображенското въстание е именно в тези земи – организирано, вдигнато и проведено само от българи, въпреки поканата към другите народи за участие в него.
image

Най-лесно е да приеме пропагандните сърбо-гръцки идеи и да сравни българската кауза и национализъм с колониализма, все пак госпожата се води от нео-марксистките доктрини на нео-либерализма. Но в такъв случай, ако наистина България е един „колонизатор” над тези земи, то ние трябва да видим какъв е контекстът, в който тя ги „колонизира”.

За да има колонизация на дадена територия, то колонизаторът не трябва да е живал на тази територия преди колонизацията. Тоест Западните покрайнини, Македония и Беломорието изначално би трябвало никога да не са били населени от българи.

На второ място, за да има колонизация, то трябва колонизаторът да подчини колонизираният и да го третира като покорен или като роб, а не да инвестира в развитието му ида го третира като свой равен и като брат.

На трето място, за да бъде колонизирано едно място, то преди това мястото не трябва да е било колонизирано от съответната колонизаторска държава.

Нито една от тези три точки не отговаря на истината и историческия контекст. Никоя от тях не важи за България.

Напротив, както вече показах, българите са едно изконно и местно население на тези земи много преди България да се освободи. Българите са били посрещани радостно от местното население, което те са третирало като свои равни и в чието развитие България е инвестирала много финанси, ресурс и кръв.

Колонизаторското определение важи по-скоро за сърби и гърци, а в по-ново време и за албанци. На всички тези неща ще обърна внимание в специално посветена за тях публикация. Тук само ще препратя читателя към следните трудове.

1. др. Ганчо Ценов – Русия и Завоевателните стремежи на сърбите; Българите са по-стари поселници на Македония от Славяните;

2. Многотомния труд на акад. Г. Велев – История на Българите от Македония;

3. П. Павлов – Династията на Крум;

4. Македонски Мартиролог;

5. проф. А. Чилингиров – Българската църква;

6. А. Иширков – Западните краища на българската земя;

С това мисля, че отговорих на манипулативно зададения от авторката дискурс относно „колонизирането” на Македония и Беломорието от българите.

Авторката обаче не спира с колониалният наратив дотук. Тя продължава напред с въпросът за Антарктида. Тя, или поне интересите, които прокарва тук се опитват да „дискредитират” българската кауза, която ясно е изразена чрез изразът – „чуждото не искаме, но своето не даваме” като посочва, че въпреки „подчинения” статут на България, тя се насочва към експедиции в Антарктида, нещо което „твърде много” напомняло за „европейската колониална експедиция”.
image

На първо място ще адресирам по-горното становище – „колонизирането” на Антарктида и подчиненият статут на България.

“…Among many others. Bulgaria’s dominated position in the international system…”

„…Измежду много други, подчиненото положение на България в международната система…”

За тази тема отдавна съм посветил множество публикации и ще продължавам да го правя, но тук виждам нещо повече от едно просто становище.

Тук има едно целенасочено вменяване на „реалността”, насочено както към родната, така и към чуждата аудитория.

Да, докато България е в неизгодно положение в рамките на своята външна и вътрешна политика, подвластна на чужди интереси и с множество вредни субекти в институционалната си машина, то ние също виждаме и едно пожелателно мислене от страна на авторката, която както показахме заема сръбско-гръцката идея.

Какво имам предвид?

Имайки предвид отявлената употреба на сръбското виждане относно България в тази публикация, то не е далеч от ума, че авторката прокарва идеята за вербално принизяване важността и унижаване на името на България с подобно твърдение.

Това е така защото при проверката на международното влияние между двата главни интереса, които са засегнати от въпросната г-жа Цонева, ние виждаме, че България е много по-значима и влиятелна от Сърбия, което пък иде да рече, че в тази публикация, предполагаемо публикувана в сърбохърватски и македонски сайт на сърбохърватски език, ние ставаме свидетели на един вербален опит за реваншизъм от страна на Сърбия, която не е тайна, винаги е паразитирала над чуждото, в голямата си част над българското и която отдавна се е показала като страна със сериозни колективни социално-политически комплекси.

Колкото до идеята, че България, прилично на Западноевропейската експанзия се опитва да колонизира леденият континент, ние имаме следните съображения, които трябва да поставим като контра-аргументи на подобно твърдение.

Това е т.нар. Антарктически договор и свързаните с него споразумения наречени Антарктическа договорна система – АДС.

Този договор и свързаните с него споразумения регулират международните отношения спрямо Антарктида. Ако въпросната авторка, или заинтересуваните страни, чиито интереси тя прокарва чрез своята статия бяха прочели въпросният АДС, то биха разбрали (веднага при това), че колонизация и експанзия там са невъзможни, в противен случай биха нарушили всички договорености.

Антарктическият договор забранява военни операции, присъствие и складиране на оръжия на Антарктида. Той също забранява и установяването на суверенна държавна власт там, въпреки, че страни като Австралия, Великобритания и други имат претенции за установяването на своята власт там.

Договорът разрешава научно-изследователска дейност и ежегодните туристически посещения в определени за тази цел локации.

Тоест тук не може и дума да става за колониализъм. Колкото до колониалните въжделения на някои към Антарктида, то авторката трябва да се съсредоточи не върху България, а върху Австралия, Аржентина, Чили, Франция, Нова Зеландия, Норвегия и Обединеното Кралство – страни, които имат предявени претенции за териториална експанзия на леденият континент.
image

Карта на териториалните претенции на тези седем страни

Това ни води към следващата част от тази публикация.

В тази част авторката (или съставителите) на тази публикация изброява някои от страните, които имат програми и бази на Антарктида –

“Among them we find powerful capitalist states like the US, Japan, Australia, Belgium, China, the United Kingdom, Russia, Germany, Norway, and a few peripheral ones, such as Peru, Romania and Bulgaria.”

„Измежду тях откриваме и някои могъщи капиталистически страни като САЩ, Япония, Австралия, Белгия, Китай, Обединеното Кралство, Русия, Германия, Норвегия и някои периферни страни като Перу, Румъния и България.”

Впечатление прави, че въпросната авторка ни най-малко не загатва за колониалните аспирации на три от изброените тук страни – Австралия, Норвегия и Обединеното Кралство – авторката ги подминава, бегло споменавайки ги измежду другите около 30 страни с бази на Антарктида. Тя се фокусира изцяло върху България в опит да вмени някакъв зъл колонизаторски умисъл в нашата чисто научна експедиция там. Впечатление още прави и, че една ключова за геополитическата стратегия страна като България, разположена на изключително важно и ключово географско положение е определена като „периферна” – това е друг един мотив, чрез който тази публикация се опитва да вмени чувство на незначителност и маловажност на България, въпреки, че страните чиито интереси се прокарват тук – Сърбия и Гърция са с много по-слабо стратегическо значение и разположение от България.

Преминавайки нататък, авторката се фокусира върху фактът, че България е една от ранните страни от бившия социалистически блок, които основават своя база на Антарктида – през 1988 година. Тук прозира леко и завистта на сръбските интереси в това отношение, защото тази държава никога не е основавала своя база и експедиция там. Имайки предвид, че публикацията прокарва сръбското виждане по много въпроси, както и че оригинално е била публикувана в сайт асоцииран със сръбската кауза и на сърбохърватски език, то не можем да подминем и този момент – сръбската злоба, завист и комплекси, които често търсят и намират отдушник в България и на неин гръб.

Друг един (странен) мотив е споменаването на фактът, че България е и първата страна, която създава и отваря православен храм на леденият континент. Може да мислим, че това е и препратка към лека завист от гръцка страна по отношение, че губят вмененото си „първенство” във всичко, но нека не издребняваме.
image

image
image
image

image
image





Българската база Св. Климент Охридски, старият и нов храм Св. Иван Рилски и карта на обектите.

В следващата част статията се занимава с оперативните и юридически подробности касаещи мисията ни на Антарктида и по същество не представлява интерес за нашето изследване.

Интересната част идва след това, а именно когато се обсъждат наименованията на дадените локации.

Тук статията разглежда по какъв начин се именуват дадените бази, локации и обекти от нашите екипи в Антарктида. Те се именуват по селища, обекти, личности и периоди от България и нейната история, нещо което авторката свързва с типичната за европейските колонизаторски практики. Тя дава примери и за това как някои места са именувано по стари български владетели и по социалистическият режим заради курортът Албена (?).

Ако трябва да сме по-конкретни то можем да кажем, че придаденото на соца наименование „Албена” дори не е социалистическо, тъй като този курорт е кръстен на едноименния разказ на Йордан Йовков от 1927 година, което ще рече, че по своята логика, авторката би следвало да обвини Бългаиря в именуване на дадени локации на леденият континент по разкази, автори и режими –респективно царското време и едва след това соца.

Абсурдността в тези напъни да се обвини България за нещо в тази пропагандна статия са повече от очевидни.

Никъде не е упомената забрана що се отнася до именуването на локации от екипите на изследователите там. Това обаче не спира авторката от това да „открива” проблеми с този факт.

Такъв един проблем за нея се явява и именуването на обекти и локации по национални български герои от Македония, от средновековна България (на владетели) и дори от древна Тракия (на владетели и божества). Тук авторката изпада в сляпо цитиране на Уикипедия и дискредитираните теории за азиатския произход на българите, в опит да вмени някакъв „шовинизъм” и „културно присвояване” от българска страна/ Авторката се опитва да дискредитира цялата българска академичност за регалиите на г-н. Добрев, който застъпва тезата, че България е основана преди 681 година и че титлата на владетелите ни не е била „хан”, въпреки че споделя неговото виждане за азиатския произход на българите.

Навярно авторката в сляпото си следване на остарели и погрешни схващания, комбинирано със сърбо-гръцка пропаганда не е запозната с новите академични течения, преразгледаните исторически факти и най-вече с генетичните и антропологични проучвания извършени над българският народ, които недвусмислено доказаха погрешността на азиатските теории за техния произход. Навярно не е запозната и с фактът, че между стари европейци (балканци и черноморци), прабългари и съвременни българи няма расова и генетична разлика, и че съвременните българи се явяват техни директни потомци. Навярно не е и запозната с много други исторически и културни факти, поставящи българите тук доста преди  VII век и други. Разбира се, аз и не очаквам въпросната госпожа да е запозната с всички тези факти защото за нея е по-изгодно да употреби чуждата интерпретация и желания за България с цел да „подсили” своята идеологическа мотивация, отколкото да влезе в крак с научните открития и да се отрече от идеологическата си индоктринация.

Да не говорим, че има твърде много податки и източници за българите от така нареченият от авторката „магически” период отпреди 681-ва година. За такива могат да се посочат много източници, най-ярки сред които картата на св. Йероним, Анонимния римски хронограф (отново IV в.), Хрониката известна като „Равенски Космограф” и други. Особено внимание трябва да се обърне и на именната система при старите българи, тема силно засегната и обяснена от П. Георгиев (2019) – с.64 до 81. Колкото до титлата KANACYBIГI у старите българи, то ние ще посветим цяла публикация за нея, но засега ще препратим читателя към П. Георгиев (2019) –с.451.

Много неща могат да се кажат, които оборват сляпо цитираните от уикипедия статии и, или дискредитирани и остарели схващания за българите от въпросната г-жа Цонева, която очевидно предпочита да противоречи на самата себе си и да използва това, което й е нужно сега, но после да го отрича. Това не е обективно, това е манипулативно. Така, че накратко можем да кажем, че и тук прокарваните чужди идеологии и схващания за българите, споделяни и с помощта на авторката Ж. Цонева изпадат в патовата ситуация да се борят с научно установени факти, академичните течения и логиката на реалността, само за да се опитат (неуспешно при това) да представят българския национализъм и нов поглед над историята като „езитерични-националистически реваншизъм” (esoteric-nationalistic revisionism).

Преди да продължа нататък, бих искал да обърна внимание и на един друг аспект на написаното в тази специфична част на статията. Става въпрос за „прикритата” критика към българската академична общност, която награждава изследователи като Петър Добрев с отличия за принос към българското знание и популяризиране на българската култура. Тук главният мотив е, че такъв човек едва ли не би следвало да бъде отхвърлен от академичната общност само заради изследванията си загатващи за евентуалното съществуване на България отпреди 681 година, в случая на г-н. Добрев – 165 година.

Макар и да не съм поддръжник на тезите, или поне на някои от тезите на г-н. Добрев, то не мога да подмина тази завоалирана атака срещу него. Тук виждаме не само налагането на една псевдонаучна доктрина, но и опит за вмешателство в работите на българската академичност от външни фактори и идеологии. Тук също има и слабо доловимата нотка на завист към регалиите и почестите придадени на г-н. Добрев от страна на авторката, или тези, които чрез нея промотират нещата, които тя е публикувала тук. В тази връзка е и дългогодишният, дори многовековен сръбски комплекс за малоценност в историческо отношение и гръцката мегаломания за първенство и хегемония във всяка сфера на човешкото развитие.

В последните редове от тази част на статията авторката посочва като нещо негативно приемането на тезите за по-дълбока древност на българите от нашите изследватели и тяхното именуване на дадени обекти и локации на Антарктида. Същото мнение е изразено във връзка с употребата на имена на националните герои и борци за свобода от българската история.

В последната част от тази „обективна” и „изобщо не българофобска” статия, авторката обръща внимание и на Санстефанска България, която иронизира и осмива в духа на тази сръбско-гръцка и нео-либерална пропаганда и словоблудство.

Тук авторката заявява няколко неща, за които вече е говорила и в останалата част на тази статия.

-България колонизира Антарктида с наименувания;

-Единствената причина за съществуването на „мита” за трите морета у българите се дължи на Симеонова България;

-Санстефанска България „съществува само на Антарктида”, което прави България „двуполюсна” (биполярна – bipolar) с уловката за биполярност у българите;

-България почитала „ханове” чрез научните си експедиции в Антарктида;

-Тази експанзия на леденият континент представлявала де факто една лишена от агресия колонизация;

-Иронизиране на българската мисия в Антарктида, придавайки й политически измерения с частта – “The geography in Antarctica magically condenses Bulgarian-Macedonian history and geography, the official, as well as the alt-varieties thereof.” – „Географията на Антарктида магически уплътнява българо-македонската история и география – както официалната, така и алтернативните й разновидности.”

Започвам подред:

1. България колонизира Антарктида с наименования:

Това твърдение е и един от основните мотиви в по-голямата част от статията, имайки предвид, че е и един от основните „аргументи” на авторката за имагинарното „колонизиране на Антарктида” от България, то бих казал, че е и основен мотив, или един от основните мотиви в това словоблудство, което е публикувано под формата на статия.

Навярно авторката не може да се измъкне от оковите на своя нео-марксистки нео-либерализъм и свързва традиционната практика по кръщаване на местности и обекти на такива от родината, със сравнително новото (в рамките на хилядолетната човешка история) колонизиране на „новия свят”.

Ако имената и причините за подбор на тези имена са проблем за въпросната авторка, то бихме я попитали дали не предпочита да започнем да кръщаваме местностите в Антарктида на лица от малцинствата, или пък на събития свързани с идеологията, която госпожата изповядва?

Защо им е на тези български изследователи и работници на южния полюс да кръщават неща на България? Не са ли помислили за други варианти, като например да прекръстят базата си от Св. Климент Охридски, която авторката свързва със Софийският университет, а не с реалната личност, на някой „виден” представител от циганското малцинство? Това със сигурност би задоволило силното желание за толерастия и либерализъм на родната феминистка.

Навярно за нея кръщаването на новооткрити земи, бази, локации, обекти и други на неща близки и от родината на техните откриватели, заселници или просто гости е нещо съществено сбъркано и не може да бъде нищо друго освен „зъл колониализъм” и „великобългарски шовинизъм”.

2. Единствените причини за съществуването на „мита” за трите морета у българите се дължи на Симеонова България:

Това твърдение е поредният пример за непознаването на българската история, източници и академични течения от авторката на обсъжданата тук статия.

В своето сляпо плагиатство от Уикипедия, остарелите и погрешни схващания и чужда пропаганда, авторката пропуска няколко съществени неща.

На първо място авторката пропуска едно нещо, което промотираните от нея интереси и страни желаят да не е истина, а именно фактът, че Симеонова България не е единственият пример за български излаз на три морета.

Тъй например след Симеон, България продължава да държи контрол нат този излаз чак до нейното падение и превземане от ромейският император Василий Българоубиец.

След освобождението си през XII век, България отново придобива този „митичен” излаз на три морета, който трае чак до падането й под турско робство.

Разбира се тук трябва да уточним някои неща, като например фрагментацията на българското царство в един период, което води до появата на множество български държави из целия полуостров.

Но самият факт, че тези феодални владения са под властта на българи, или български аристократи, а земите им населени главно с българи е повече от показателно за истинността на нашето твърдение. България е имала излаз на три морета през по-голямата част от историята си, дори когато тази България е фрагментирана на множество феодални деспотства, воеводства, княжества и царства.

Другата съществена част до „митичното” триморие на България е неразривно свързана със самият български народ. Той се е простирал в историческо време и до голяма степен и днес, от Черно море до Адриатическо море и от Дунав до Бяло море. Независимо дали приемаме „официалната” версия (която напоследък търпи множество промени) или „алтернативната” версия, то е факт, че българският народ е населявал земите между Черно море, Адриатиката, Истъра и Бялото море.

Източници за това имаме от IV век нататък, като дори със размесването в понятията, ние виждаме един неспирал континует в населяването от нашия народ на тези земи, дори когато те са извън българската държава (Ал. Мошев, 2015; Г. Ценов, 1908, 1910, 1915, 1937; Г. Велев, 2016; П. Павлов, 2019; Bury, J, Bm 2008; Nicks, F., 2003; Kim, H.G., 2013; Е. Делев, 2017). Особено показателно в това отношение е и твърдението на г-жа Вачкова в едно интервю от 2021 година, където тя се изказа, че в голямата си част населението на България и Източната Римска Империя (Византия) е еднородно.

3. Санстефанска България „съществува само на Антарктида”, което прави България „двуполюсна” (bipolar) – с уловка за биполярност у българите:

Това твърдение тук е повече подигравка с България, нейната история и мисията й на леденият континент, отколкото какъвто и да е било аргумент.

Все пак ще го адресирам.

На първо място, Санстефанска България съществува, но не и физически и юридически. Тя е идея, спомен и идеал и нейната реалност се измерва с кръвта на хилядите българи паднали в името на този идеал. Той олицетворява една обединена и благоденстваща България, а не една колонизаторска, шовинистка и поробваща България.

На второ място е заигравката с наратива за колониализъм и „великобългарски шовинизъм”.

Твърдението, че България реализира мечтата си за национално обединение и по същество Санстефанският идеал, чрез „колонизирането” на Антарктида, чрез кръщаването на локации там с български имена, служи самоо да покаже неспособността на умовете родили идеята за тази статия да опровергаят валидността на фактите изразени чрез концепцията за Санстефанска България.

Логиката, която е употребена тук е следната – всеки акт на патриотизъм е нищо друго освен колонизаторски амбиции, закодирани в исторически шовинизъм.

Нито здравия разум, нито логиката, нито историята и реалността не отговарят на тези твърдения. Следователно прокарването на такива идеи е акт на завист, българофобия и някакво нездраво желание у определени личности, среди и страни, България да не бъде една от 30-те (не много на брой в световен мащаб) страни, които могат да се похвалят със своя база, територия и мисия на загадъчният леден континент.

На трето и последно място е заигравката с думи в обсъжданата тук статия, която цели да осмее България и нейната мисия в Антарктида, но ида вмени идеята, че това е породено от нездрав национализъм (тук определен като „колониализъм” и „великобългарски шовинизъм”), който да бъде определен като психическо разстройство.

Английският език е един удобен за подобни вербални маневри, водещи до манипулация и новговор (точно по Оруелски), които да послужат като инструмент у заинтересованите страни. Точно такъв е случаят тук.

Става дума за следното изречение – “The popular nationalistic longing for a ‘tri-coastal’ Bulgaria (referring to the ‘golden age’ of Simeon I when the kingdom bordered the Black, the Adriatic and the Aege(a)n seas) can legitimately be corrected to ‘Bulgaria bipolar’”.

-„Популярното националистическо желание за ‘триморска’ България (визирайки ‘златният век’ на Симеон I когато кралството има излаз на Черно, Адриатическо и Егейско море) може напълно спокойно/легитимно да бъде поправено на ‘двуполюсна (или биполярна) България”.

Мотивите в този откъс се срещат из цялата статия, като една голяма част от тях вече изобличихме и дискредитирахме, а именно част за триморието и тн. Другата съществена част е отново в резултат на потресаващата липса на историческо знание и уважение към българската история, които авторката на тази статия показва. На първо време трябва да се каже, че в нейния случай поставянето на изразът Златен Век в кавички не е защото се упоменава даден период, а е подбудено от чуждите наративи, които промотира в статията си и по същество поставя под въпрос същността и величието на Симеоновият Златен век.

На второ място е и липсата на уважение и признание към великият български владетел и академичната общност в умишления пропуск на „Велики” след името му. Цар Симеон I Велики не е просто „Симеон I” някой си, а една видна и значима за развитието на света фигура от българската история. Но както вече казах, въпросната г-жа. Цонева има навик да принизява всичко родно в тази статия.

На трето място идва ред на употребената терминология относно статута на Българската държава по онова време.

Авторката използва терминът “kingdom”, което означава кралство. България не е била кралство, а царство. Разликата е огромна – „Царството” и по-конкретно „цар” иде от „Цезар” и има същото значение – император. Ако въпросната госпожа се беше разровила повече, отвъд сръбските и гръцки версии на Уикипедия, или поне се беше абстрахирала от поставените тук чужди наративи, то би написала, или превела по-адекватни неща. Тъй например в англоезичните енциклопедии България е определена като “Tsardom” или “Empire” – „Царство” и „Империя”, които са същностно еднакви по значение понятия.

Тук идва и моментът със заигравката с думите, която има двойно значение.

Най-напред, когато авторката говори за „двуполюсна” (или двуполярна) България, тя се опитва да осмее изразът „България на три морета” и да „докаже” някакъв мним шовинизъм. За какво ни е България на три морета като можем да имаме България на два полюса?

Някой явно е забравил да обясни на въпросната госпожа, че има разлика между „полюси” и „земни полукълба”. По-правилно би било ако авторката, или тези родили тази нескопосана идея за шега, бяха написали – България на две земни полукълба. Имайки предвид обаче, че индивидите от нео-либералния сектор не са особено силни в сферите на историята и географията, то можем да им простим (или поне да извиним) невежеството. Все пак откъде да знае въпросната госпожа, че северното полукълбо където се намира България не е северният полюс!?

Както и да е, този несполучлив опит за гавра с българската история, кауза и идеал е неуместен и лишен от всякаква креативност и познание за заобикалящият ни свят. Той не е и единственият мотив в това изречение.

По-дълбокият смисъл, който е вложен тук е друг и има много по-различна цел от просто гавра с България. Той има за цел дехуманизирането, очернянето и квалифицирането като разстройство на българският патриотизъм.

Това е и причината да поясня защо английския език е толкова удобен за вербална манипулация.

Терминът “bipolar” обикновено се използва във връзка с психическо разстройство – bipolar disorder – биполярно разстройство.

Биполярното разстройство е психическо заболяване и отклонение, което се характеризира с (разката) промяна на настроението. Обикновено симптомите му включват не само повишено настроение и двигателна активност, но и мегаломанни идеи.

С употребата на “Bulgaria bipolar” – „биполярна България”, авторката на статията вменява на читателите си виждането, че българските родолюбци, наедно с историците и самата историческа истина са в резултат на едно психическо разстройство, което прави представителите на национализма – невменяеми мегаломани целящи заробването на други народи и колонизацията на Антарктида.

4. България почитала „ханове” чрез научните си експедиции в Антарктида:

Вече препратих читателя към някои по-сериозни трудове обсъждащи старобългарската титла, това и намерението ми да пиша по-нататък във времето за тази титла са причините да не засегна подробно този въпрос. Мога обаче да го адресирам накратко – няма ханове, навсякъде пише Канасувиги (или Канасубиги), няма и канове. Става въпрос за князе. Въпросните господа сърби и (псевдо)елини, както и авторката трябва най-сетне да се запознаят с изписването на титлата и с „именника на българските владетели”.

Следва продължение...




Гласувай:
2



1. dobrodan - Да пратиш на колежката си хабер, че нашто магаре ( с ясно изразени първични полови белези)
22.03.2023 14:57
на село я чака с неугасващ плам, защото не признава междувидовите разлики и гони и козите, като се разгонят, и на комшийката невръстните прасенца е подгонило, в чудо сме се видели с него. Следователно, ще й пренареди вътрешните органи за нула време, а случаят ще бъде обяснен с лошото му възпитание в имперска българска експанзия.
Абе, аз затова ли плащам данъци, таквиз постни кифли да получават висше образование, без да имат основно?!
Тоя път няма да ти говоря за Ганчо Ценов, темата е важна.
Засяга бъдещето на боклуците, които смятат един ден да налагат културата, дето си я представил в снимки и извадки........

Ако някоя дрисла или прошляк почне да проповядва на внуците ми таквизите му работи, ще го/я кастрирам през гърба на ножа с тъпото! Каквото и да ми коства!
Можеш да го споделиш с цялата академична общност, нямам възражения и стоя зад всяка своя дума, както винаги!
цитирай
2. vitalian4v - До Добродан
22.03.2023 15:01
Я, за пръв път да видя някой да се сети,че трябва да се обединим срещу по-голямото зло. Не знам за внуците ти, но им хвърляй по едно око. В училищата и университетите отдавна са плъзнали подобни елементи и ги "образоват". Ако беше единичен случай нямаше да пиша, но изглежда това е свързано с много по-големи политически решения. По-нататък вече ще разяснявам с времето. Тия неща трябва да се знаят и да се пазим от тях.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: vitalian4v
Категория: Политика
Прочетен: 374730
Постинги: 110
Коментари: 369
Гласове: 3294
Календар
«  Юли, 2024  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031