Всички сме чували,чели и знаем за него, живота му,делото му и кончината му.
Но дали живеем според него?
Малцина пазят спомена за апостола и безбройните други герои на България жив във всекидневието си. Още по-малко ги използват като примери за подражание. Повечето от нас се сещат, или замислят само по определените дати, на които ги почитаме, а други и това не правят.
В такива моменти ние трябва да се запитаме за решенията си в живота, дали го оползотворяваме в името на нещо по-висше, или просто го живеем ден за ден, преживявайки го като прост скот?
Защото България не е правителство, нито институция, или сграда, пътища, доходи, стандарт на живот, или каквото още там се сетите.
България - това сме ние хората, българите- миналите, сегашните и бъдещите.
Тя е дух, кауза, идея. Родина е.
Родината не се измерва в пари,стандарти и материалности. Родината е нещо много повече и много по-духовно от непосредственото ни битие, но може да се усети в него, стига да имаме сетивата за това.
И питам се за мен България какво е и чий пример да последвам?
Нека Ви разкажа една история.
Когато Левски започва святото дело, той е вдъхновен и взима пример от Христос. Дякон Игнатий следва в живота си примера на нашия вечен Спасител. Без страх, без колебливост. Гледа ясно в мрачното бъдеще.
Когато бива заловен се събира комисия от няколко души, които да го съдят, или по-скоро които да подпишат присъдата му. Един от които е българин, предател низък, чието име не ще да спомена, предателите и злосторните страхливци историята не ги помни и не бива да ги помни.
Нека тук да отбележа, че до ден днешен мнозина от нас живеят в заблудата, че след залавянето на Левски, никой не се е опитал да го освободи.
Такъв опит има и той е много по-дързък отколкото очакваме.
В хасковските и кърджалийски архиви този акт още е запазен - черно на бяло.
Когато Левски е заловен, комитетите от Югоизточна България организират операция по освобождението му.
Тъй като Апостола е бил подбудител на въстание и бунт, то се е предполагало, че ще бъде съден според това - в Цариград, където всички ,,размирници" на империята биват съдени.
Те организират и правят засада на влакът, в който се е предполагало, че се помещава плененият Левски.
Когато влакът наближава устроеното място, борците детонират експозивите по релсите и така изкарват влака извън тях, като така са се надявали, че ще дадат възможност на Апостола да се измъкне от плен.
Но те допускат една фатална грешка - Левски не е във влака. Той е в София и не бива съден за подбудителство към бунт, а за кражба на кон.
Всъщност процесът срещу Левски е експедитивен и присъдата светкавична, както и нейното изпълнение.
Това е в резултат страха на турската държава, че имайки предвид рангът му сред българите, то той ще бъде открит и освободен.
В крайна сметка той бива обесен,но не издава никого и не предава отечеството.
И питам се за мен България какво е и чий пример да последвам?
Реших го вече - България за мен е нещото, за което си струва да живееш и си струва да умреш.
За пример взимам Левски - вечният герой.
Пред нас е кръстопът - във вените ни тече кръвтта на националните герои и светини, както и кръвтта на националните предатели. От нас зависи кои ще изберем и как ще да живеем.
В името на кауза и България, или в името на скотския живот...
Ще завърша така - с един цитат накрая...
В последната ми публикация, която направих за народите и расите, за национализма и либерализма, мнозина по форуми и групи ме наричаха с имена обидни и с нещо още - ти си краен български националист. Ще отвърна така -
,,Господа, аз не съм краен, аз съм безкраен български националист."
,,Ако бях българин, щях да тръгна подире му!
-Но паша, неговите дири водят към бесилото!
-Не, не си разбрал ефенди, неговите стъпки започват от там!"
Последната изповед на Васил Левски пред отец Тодор Митов, броени мигове преди да бъде окачен на въжето:
,,Повика ме едно заптие да отида да изповядам Левски при обесването му. Отидох заедно със заптието на мястото гдето щеше да бъде обесен Левски. Там заварих мютесарифина, много турци и войска. Левски стоеше вързан до стълба на бесилката, слаб и бледен,но с поглед смел и остър. Като ме съгледа, че ида, аз хвърлих един поглед към него и в това време, стори ми се, че ми направи знак с очите си. Аз се разтреперах и изтръпнах!
-Папаз ефенди, ми каза мютесарифинът, иди там, та според вярата Ви извършете вашето, като ми посочи към Левски. Аз отидох при Левски и като го изповядах, почнах да чета отпусната за случая молитва и когато споменах името - ,,раба Божия Василий" , Левски ме пресече и каза : ,,Споменувай ме в молитвите си, Отче попе, с името йеродякон Игнатий" и след малко мълчание прибави: ,,Моли се Отче, не за мене, а за Отечеството България!"
След като свърших обряда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извика : ,,Боже, избави България!"
--------------------
Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори.
Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява с тия небеса
и когато в храма дигна си гласа
химн да пея богу, да получа раят,
мисля, че той слуша тия, що ридаят
в тоя дол плачевни, живот нестърпим.
И мойта молитва се губи кат дим,
и господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и херувикото.
Мисля, че вратата на небесний рай
на къде изглеждат никой ги не знай,
че не таз килия извожда нататък,
че из света шумен пътят е по-кратък,
че сълзите чисти, че вдовишкий плач,
че потът почтенний на простий орач,
че благата дума, че правото дело,
че светата правда, изказана смело,
че ръката братска, без гордост, без вик
подадена скришно на някой клетник,
са много по-мили на господа вишни
от всичките химни и тропари лишни.
Мисля, че човекът, тук на тоя свят
има един ближен, има един брат,
от кои се с клетва монахът отказа,
че цел по-висока Бог ни тук показа,
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда; мисля, че канонът
мъчно ще направи да замлъкне стонът;
че ближний ми има нужда не в молитва,
а в съвет и помощ, когато залитва;
мисля ази още, че овчарят същ
с овцете живее, на пек и на дъжд,
и че мойте братя търпят иго страшно,
а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,
и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две-три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
Рече и излезе.
Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
пустинята знайше неговия глас,
хижата го знайше и на всеки час
вратата й за него отворена беше.
Той се не боеше, под небето спеше,
ходеше замислен, сам-си без другар.
Тая заран млад е, довечера стар,
одеве търговец, сега просяк дрипав,
кога беше нужно - хром, и сляп, и клипав;
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта - пиянство,
че равни сме всички в големия час -
той внасяше бодрост в народната свяст.
И всякоя възраст, класа, пол, занятье
зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът,
а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!
Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори, кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.
Смъртта бе за него и приятел и брат,
зашил беше тайно в ръкава си яд,
на кръста му вярно оръжье висеше,
за да бъде страшен, кoга нужда беше.
Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,
обърнал се беше не дух, на огън.
Думата си цяла лейше в едно слово,
понявга чело си мръщеше сурово,
и там се четеше и укор и гняв,
и душа упорна, и железен нрав.
Той беше невидим, фантом, или сянка.
Озове се в черква, мерне се в седянка.
Покаже се, скрий се без знак и без след,
навсякъде гонен, всякъде приет.
Веднъж във събранье едно многобройно
той влезна внезапно, поздрави спокойно,
и лепна плесница на един подлец,
и излезе тихо из малкий градец.
Името му беше знак зарад тревога,
властта беше вредом невидима, строга,
обсаждаше двайсет града изведнъж,
да улови тоя демон вездесъщ.
От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха
и сбрани, сдушени във тайни места
слушаха със трепет, с зяпнали уста
неговото слово сладко и опасно,
И тям на душата ставаше по-ясно.
.................................
.................................
И семето чудно падаше в сърцата
и бързо растеше за жътва богата.
Той биде предаден, и от един поп!
Тоя мръсен червяк, тоя низък роб,
тоз позор за Бога, туй пятно на храма
Дякона погуби чрез черна измама!
Тоз човек безстиден със ниско чело,
пратен на земята не се знай защо,
тоз издайник грозен и божий служител,
който тая титла без срам бе похитил,
на кого устата, пълни с яд и злост,
изрекоха подло: "Фанете тогоз!"
На кого ръката не благословия,
а издайство сърши, и гръм не строши я,
и чието име не ще спомена
от страх мойта песен да не оскверна,
и кого родила една майка луда,
който равен в адът има само Юда
фърли в плач и жалост цял народ тогаз!
И тоз човек йоще живей между нас!
Окован и кървав, във тъмница ръгнат,
Апостолът беше на мъки подвъргнат
ужасни. Напразно! Те нямаха власт
над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,
ни молба, ни клетва, ни болно стенанье
не издаде в мрака туй гордо страданье!
Смъртта беше близко, но страхът далеч.
И той не пошушна предателска реч.
И на вси въпроси - грозно изпитанье -
един ответ даде и едно мълчанье
и казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"
И никое име той не спомена.
Но тиранът люти да убий духът
една заран Левски осъди на смърт!
Царете, тълпата, мръсните тирани
да могат задуши гордото съзнанье,
гласът, който вика, мисълта, що грей,
истината вечна, що вечно живей,
измислиха всякой по една секира
да уморят всичко, дето не умира:
зарад Прометея стръмната скала,
ядът за Сократа с клеветата зла,
синджир за Коломба, кладата за Хуса,
кръста на Голгота за кроткий Исуса -
и по тоя начин най-грозний конец
в бъдещето става най-сяен венец.
Той биде обесен.
О, бесило славно!
По срам и по блясък ти си с кръста равно!
Под теб ний видяхме, уви, да висят
много скъпи жъртви и да се тресят
и вятърът южни с тях да си играе,
и тиранът весел с тях да се ругае.
О, бесило славно! Теб те освети
смъртта на геройте. Свещено си ти.
Ти белег си страшен и знак за свобода,
за коя под тебе гинеше народа,
и лъвът, и храбрий: и смъртта до днес
под тебе, бесило, правеше ни чест.
Защото подлецът, шпионът, мръсникът
в ония дни мрачни, що "робство" се викат,
умираха мирни на свойто легло
с продадена съвест, с позор на чело,
и смъртта на тебе, о, бесилко свята,
бе не срам, а слава нова на земята
и връх, от където виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!
Тагове:
