Тази публикация е част от по-обширно изследване на царуването на цар Симеон. Тука публикувам само откъс от това изследване - откъс занимаващ се с един интересен за мене въпрос - ромейските сътрудници на Симеон. 

***

За "лошите съветници" на Симеон и "изненадата" от "непристъпните стени" на Константинопол:  

*На първо място отново повтаряме - ромейските хронисти са тенденциозни, не винаги напълно искрени и често субективно негативни към всички не-ромеи. Огромната част от Симеоновите писма са или изгубени (случайно или не) или унищожени (случайно или не) - т.е. трудно е да определим неговата гледна точка през призмата на ромейските обвинения.*  

-Симеон се вдигнал с многобройна войска и тръгнал за Константинопол, където с "изненада" установил, че стените са непристъпни!? И "възлагайки се с надеждата без труд съвсем да го завладее" бил "излъган в надеждите".   
-Симеон, който е бил, живял, упил в Константинопол, нямало да знае за "непристъпните" му стени? Или не е имало кой да му каже за тях?   

Връзката тук може да се направи при по-внимателен прочит на Н. Мистик, с уговорката, че ромейските хронисти са тенденциозни (справка: Симеон се излъгал заради непристъпните стени на Константинопол) - Мистик казва: 

  "...и да слушаш нас, вместо сегашните лоши съветници, които причиниха скръб и на нас, а на тебе - доколкото зависи от тях, нанесоха вреда като отнеха красотата и ползата от твоята слава!"  

Ключът се крие в това кои са "лошите съветници" в случая!? Това ще да са част от онази "българска партия" за която и П. Павлов загатва - част от Константинополската аристокрация с про-български настроения, или с интереси и виждания съвпадащи (донякъде) с тези на България, или чрез интересите на България.   

В дадената ситуация това следва да са аристократи противници на Лакапин, които виждат Симеон като единствен или най-надежден фактор за отстраняването на узурпатора Лакапин от трона. Това, изглежда, е и най-логичното обяснение - Симеон се бори за правото да бъде император на запада (Балканите, или да изземе функциите на ромейския василевс и да ги прехвърли върху българския суверен) а за Лакапин подобно признание би било политическа, ако не и физическа смърт - да предостави властта си на друг, при това имащ или имал повече легитимност върху това право от него самият. Сиреч "лошите съветници" са ромейски противници на Лакапин и евентуални привърженици на Симеон.
 
Друг ключов момент от това писмо е изразът "красотата и ползата от твоята слава" в контекст на онова "използване" на тази явно ползотворна Симеонова красота и слава от и за вътрешно-ромейски разпри. Това е и признание на опонент-съвременник, което отразява какво име е имал цар Симеон сред тогавашният свят - на красив и славен владетел - славен със своите лични качества и ролята им в постиженията и победите му и красив също с тези си качества в изграждането на една християнска и книжовна империя, все допринесли ползотворно за страната му и за християнския свят.

  Какво обаче ни казва конкретно Мистик с това? 
С това той ни казва, че някой (лошите съветници) се е възползвал от славата на Симеон. Конкретни личности не знаем тъй като изворите не дават информация, но това не минимализира възможностите за достоверност на тази идея - от славата Симеонова се възползват противници на Роман Лакапин в Константинопол и империята. 

  Не е тайна,че Лакапиновото управление и узурпация са били неприятни на една осезаема част от ромейската аристокрация, още повече, че той доскоро е бил един незнаен никому арменец от простолюдието. Техните интереси, а и чест са били засегнати и са били готови да помогнат на Симеон да свали омразния Лакапин. Това прочее няма да остане като единствен случай в историята на Византия. 

  Разбира се, заговорът е разкрит (като всички останали срещу Лакапин) и това е причината Симеон да бъде "излъган в надеждите си" да "завладее без труд" Константинопол. 
Той е бил информиран за предстоящ готвен преврат срещу Лакапин и е бил "поканен" в Константинопол като по-легитимният претендент за пълновластието от двамата.    Разбира се, нищо от това не е дало резултат и тези "лоши съветници причинили скръб на нас и на теб". 
  Най-логично е да предположим,че тези "лоши съветници" са вътрешни заговорници против Лакапин по следните съображения: 

  -Симеон в един период е бил единственият легитимен претендент за пълновластието в ойкуменето;
-Симеон е безспорният господар в Европа (Хесперията) и хегемон на ойкуменето;
-Симеоновото влияние и слава са били далеч надхвърлили българските и ромейски граници;
  -България изолира политически, военно и донакъде икономически Византия от Европа; 
-За да е толкова сигурен и обнадежден,че този път наистина ще подчини Константинопол на волята си, Симеон не се е опирал на свои - външни на Константинопол хора; 
-За да бъде "излъган в надеждите си" да завземе Константинопол, то Симеон се е опирал на вътрешна намеса и подкрепа - да бъде пуснат победоносно отвътре,а не да нахлуе като завоевател; 
-Вижда се, и след този случай, че нещо поддържа амбициите на Симеон живи, а това със сигурност не са уверенията на собствените му военачалници и съветници. По-скоро трябва да се търси връзка с вътрешни на Константинопол хора;
-Симеон е човек спечелил безапелационно благоволението на баща си, "елиминирал" брат си от престола, ликвидирал маджарската напаст, биещ ромейската реформирана армия под път и над път, високо образован и интелигентен, вещ познавач на висшата философия и военно дело, книжовник и богослов, строител и абсолютен гео-политически господар - с една ръка сключва стратегически съюз, с друга води победоносна стратегическа война, създател на словенската цивилизация и българският Златен Век, то той не би бил толкова наивен и глупав за да вдигне войнството си само за да марширува до Цариград и с "изненада" (като че ли за пръв път) да осъзнае, че стените му са "непревземаеми" и пълни с очакваща го въоръжена до зъби войска. 

  Очевидно е, че и тук става реч за типичната византийска тенденциозност, премълчаване и споменаване по заобиколен начин на събитията.   Или хронистите не са вътре в нещата, или описват нещата по специално зададен ромейски наратив - официозно, в интерес на властимащите - в конкретния случай Роман Лакапин, а в широк смисъл пропагандна дейност за ромейската публика. 
  Тук има още едно съществено съображение, на което трябва да обърнем внимание, а именно - защо не може тези "лоши съветници" да бъдат българи или хора от Симеоновото обкръжение? 
  - На първо място най-елементарното и очевидно обяснение - ако това бяха българи или приближени на царя хора, то те или биха изгубили позициите си или главите си след този "посрамващ"  красотата и славата на Симеон момент; 
  - На второ място е обективното проследяване на хронологията - тези писма са писани по времето когато Роман Лакапин вече е завзел фактическата власт в Константинопол. Сиреч, това не е първата Симеонова обсада над града. Прочее, Симеон превръща "разходките" си до Константинопол с войска в една традиция - той се появява пред стените му необезпокояван когато си пожелае, и това винаги е свързано с някакви придобивки. 

  Следователно, неговото влияние над ромеите е било достатъчно голямо за да си позволява такова демонстративно "пришествие" и последвалите го византийски отстъпки. Още повече, че самото му присъствие пред Цариградските стени е било достатъчно, ако не и твърде обезпокоително за ромеите, до степен в която те се принуждават да търсят мир и да отстъпват.   
Имайки всичко това предвид, то ние намираме твърдението, че Симеон бил "изненадан" от "непристъпните" Константинополски стени и "излъган в надеждите си" от това обстоятелство за странно, дори смехотворно. 
  Симеон много добре е знаел колко добре укрепен град е бил Константинопол. Уловката тук е в "изненадан" - "без труд да го завладее" - "лошите съветници". 
  Ако успеем да навържем тези парчета от политическия пъзел на онези събития, ние ще разберем, че за чисто българска намеса и неоправдани надежди и дума не може да става. 

  Навързвайки логично и хронологически събитията, ние виждаме, че Симеон бил послушал някакви неизвестни (и потайни) "лоши съветници" което от своя страна му дало "надежда без труд да завземе града" и той се отправил към Константинопол с войска. И щом Симеон е имал надежда да завземе Константинопол без труд, то единственото логично заключение е, че той не е очаквал да води битка за него, а да бъде посрещнат и приветстван в града. Той е очаквал това, не защото е бил наивник, смятащ че ромеите ще го приемат чистосърдечно и на драго сърце ще го посрещнат, а защото той е знаел за нещо, което се готви в ромейската столица. Такова нещо може да бъде преврат, и то не всякакъв, защото и Лакапин завзема властта с преврат, но това не дава повод на Симеон да мисли, че би могъл да завземе града. Навярно, ако се е подготвял заговор против узурпатора Лакапин, то този преврат е бил известен на Симеон и защо не и съгласуван с него от въпросните "лоши съветници"? Това не е изключено имайки предвид един момент от "Симеоновите войни" в който той призовава жителите на ромейската столица да го приветстват като техен император. Това обяснява защо обнадежден от "лоши съветници" той очаква да завземе градът "без труд" - защото очаква да бъде приет от заговорници срещу Роман Лакапин - заговорници, които в лицето на Симеон са виждали алтернатива на Лакапин,или легитимен начин да отстранят нелегитимният император. Разкриването на този заговор и неговото предотвратяване обяснява защо Симеон е изненадан от това,че нищо не се случва по план - че не успява да влезе триумфално в Константинопол. Този развой на събитията го излъгва в надеждите за успешен вътрешен ромейски преврат със Симеоновата подкрепа.
Самият синхрон на събитията, предадени по този витиеват и мътен начин навежда на мисълта,че за успеха на преврата срещу Лакапин, и самата легитимност и утвърждаване на евентуалната нова власт е бил нужен и българския цар, един сложен заговор, който е бил основан на взаимозависимост на двете страни за своя успей - за заговорниците е било от съществено значение и нужда Симеон да бъде пред Константинопол, за да се извърши превратът, докато за Симеон е било нужно да се извърши превратът за да бъде приет като легитимният император в ойкуменето. И имайки предвид,че всичко навярно се е случило толкова бързо и ненадейно (изненадващо) "съветите" на "лошите съветници" - Симеоновото пришествие до Цариград - изненадата - то можем да предполагаме,че този заговор е бил разкрит в последния момент. 
  Това съчетано с типичната ромейска витиеватост на предаването на събитията, и тенденциозност в причините, начина и развръзката на събитията, съчетани с прозиращата на много места и от много епохи ромейска пропаганда, и дори цензура, ни дава основание да считаме,че всичко това е било опростено от ромейските хронисти с цел прикриване (все пак пишат за ромейската аудитория с определена цел) на истинските събития и до това колко близо е бил Симеон до пълновластието. То още се осланя и на съмнението,че подобна вест - самите ромеи да предадат богопомазания василевс на един "варварин" като по-добра алтернатива на императорската власт е била немислима с оглед фундаменталното пречупване на богоизбрания, съвършен по самочувствие мироглед на ромейската цивилизация.    Това е и логично, защото с каквито и думи хронистите да "украсят" този заговор, то без съмнение биха изскочили силни екзистенциални съмнения сред ромеите за легитимността на собствената им власт и за правото им на тази власт. Също така би се запазил и споменът за това.   

Дори да бяха описали всичко така: Симеон, царят на българите дойде пред нашия град, подбуждан от вътрешни размирници, заблудени от демонска заблуда, да премахнат богохранимия император..." то неизменно възниква въпросът за легитимността и на ромейския василевс и на българския цар.  Изниква въпросът защо според някои (важни със сигурност) ромеи е било по-добре да се съюзят с "варварин" срещу божия наместник? Хронистите са написали най-простия и допустим за това наратив (почти телеграфно) - Българинът (както често те наричат Симеон) бил съветван от лоши съветници вместо да слуша ромеите и се излъгал в надеждите си, а неговата красота и слава били посрамени - с един разказ се елиминира всякакъв спомен за такъв опит за преврат, предотвратява се душевно-политическа екзистенциална криза в ромейския мироглед и твърдост, и се очерня, дори осмива Симеон.

  Разбира се, нужно е да допуснем и друга една, доста по-проста и елементарна възможност - този случай е бил просто известен на ангажираните в тази ситуация и хронистите не са сметнали за нужно да навлизат в подробности от чисто и просто подразбиране,че публиката е наясно с материята. 

  Още повече, може да се затвърди тази теза (за ромейски сътрудници на българите) като се вземат предвид и другите податки - директни и косвени. 

  Тъй например не само, че българите имат вековно присъствие в Константинопол, а и някакво влияние, но и още защото Николай Мистик не веднъж загатва за вътрешни на Константинопол "съветници" на цар Симеон:    В GIBI, т.IV (1961), стр.251 се открива следния пасаж:

  -"Но ти казваш,чедо мое,че бог така желае. Докога ти, разумни човече, ще слушаш празнословията на измамниците?" - казан в контекстът на Симеоновото непризнаване на Лакапин за законен цар и искането той (Роман) да бъде свален от престола. 

  Още по-рано пък, на стр.240 Мистик казва: "Ако ли пък веднаж сърцето ти е обзето от мисълта да седнеш на престола на ромейското царство и си сметнал, че си получил - не зная откъде - уверение, че това е богу угодно..." - всичко това ни води към съмнението, че про-български настроени ромейски аристократи са общували с цар Симеон, и навярно е имало някаква координация помежду им. 

  Първоначално Мистик говори за "лоши съветници " използвали Симеоновата слава, което мислим недвусмислено показахме, че са ромеи, после пък той загатва, че уж не знае от кого е получил Симеон уверение, че е богу угодно желанието му, само за да се стигне дотам, че Мистик в прав текст заявява, че измамници говорели и убеждавали Симеон - т.е римски противници на Лакапин.
  С всички тези неща става пределно ясно, че Симеон е имал вътрешни хора в Константинопол, от които той се е възползвал, както и те са се осланяли на неговата "красота и слава" в начинанията си. 

  Прочее за българско присъствие в ромейската знат и двор, а също и за сантименти и кореспонденции между ромеи и българи от времето на Симеон, а и на баща му Борис-Михаил, откриваме оскъдни данни в някои извори. Тези данни са способни да ни помогнат в разбирането ни за това до каква степен е имало връзка между отделни византийци и България, а и също до каква степен е имало българско присъствие в ромейската аристокрация и нейното обкръжение.
  Тези данни още са способни да затвърдят гореизложеното предположение, че именно някаква част от ромейската аристокрация е била не просто в тесни връзки с България (и респективно Симеон), но и да затвърдят схващането (в така поставеният контекст), че вътрешни групировки от двете страни са поддържали тесни връзки и в дадени моменти са разчитали едни на други за заговори или действия с политически измерения. 

  Още повече, тези данни са способни да повдигнат въпроса доколко е било нормална практика да има подобни връзки от "двете страни на барикадата"?   Едно сведение за българско присъствие и дейно участие в смяната на политическата власт в Романия (от времето на св.княз Борис-Михаил) откриваме в писанията на Лъв Граматик, и по-конкретно тук: ГИБИ, т.V (1964), с.149-150- той казва следното:

"Когато те отишли в Градините [бележка под ред: Кесарят Варда бил убит по време на един лов на 21.IV.866г.- вероятно ловни поля?-бел.моя], паракимоменът Василий направил заговор, за да убие кесаря. В заговора участвували брат му Мариан, Петър Българинът, Йоан Халдеецът  и Константин Токсара."

А описвайки убийството на император Михаил III (Пияницата) случило се година по-късно, Лъв Граматик казва:  

-"А Василий готвел заговор срещу Михаил и бил много мрачен.--- Императорът вече спял сън, близък до смъртта, когато Василий дошъл внезапно заедно с другите и отворил вратата. Уплашен, Игнатий излязъл и се хвърлил срещу Василий, за да не влиза. А Петър Българинът, като преминал над мишницата на Василий до леглото на императора, бил хванат от Игнатий и докато той му се противопоставял, императорът се събудил." (ГИБИ,т.V,1964, с.167; сведения за Петър Българина откриваме и в Псевдо-Симеон). 

  Това са събитията разиграли се с края на управлението на Михаил III Пияницата, сиреч по времето на светия княз Борис-Михаил, в периода 866-867г. Следователно това предание ни казва,че още преди управлението на Симеон, е имало българи, дали на служба, или не, при ромеите. Кой е този Петър Българинът обаче? Прави впечатление, че той се появява само веднъж в изворите и изчезва, а историографията подминава това сведение и въобще не му обръща нужното внимание. 

  Имайки предвид,че практически нищо не се знае за въпросният "Петър Българинът" освен,че е бил приближен на Василий I, то това оставя място за предположения, спекулации и прочее.

    За българи в Константинопол се знае от много дълго, като се започне от времената преди България, та чак до най-новата ни история. Българи търгуват, посещават като дипломати или гладиатори (борци) и спортисти Константинопол и живеят там, и това е извороведски засвидетелствано през целия (но тук конкретно в този) период. Следователно ще бъде трудно да се определи към кои точно българи спада този Петър. Според нас, трябва да се търси връзка както с "приятелите от България, които тогава обикновено се намирали в столицата" (по Теофановия Продължител, ГИБИ,т.V,1964), по същество български пратеници,така и с още две обстоятелства - житейската история на Василий, който прекарва младините си в България, так и с местните българи живеещи под ромейска власт и на ромейска служба. 
  За българи на ромейска служба знаем още от V-VI век, а най-вече от VII век, особено когато говорим за Керемисианското поле. Но за времето на св. Михаил-Борис също имаме такива сведения. Някои се отнасят за българи спортисти, а други за българи на военна служба. Тъй например има един християнски светец Михаил Воин Българин, който бил началник на дружина на ромейска служба (сведенията за периодът на живота му са противоречиви - едни смятат,че се отнася за IX-X век, а други за XI век). Прочее Василий има много срещи с българи в Романия и не е изключено в по-късен етап (когато разраства влиянието си) да е бил подпомаган от българите, или да се е сприятелил с българи. По времето когато Василий все още се издига в ромейската йерархия, ние знаем че било нормално българи да резидират в Цесарьграда, били те местни за Романия, търговци от България,или пратеници. Към кои точно българи обаче е принадлежал въпросния Петър едва ли ще разберем, по-скоро неговото присъствие във Василиевият кръг е показателно именно за тази наша теза, че е напълно възможно кръгове обвързани по един или друг начин с България да са взимали участие в политическият живот на империята и още повече - да са поддържали връзки с България. Имайки предвид, че срещаме българи както на военна служба при ромеите, така и от самото обкръжение на родоначалника на династията на Македонците, тъй и традиционно в Цесарьграда, то не можем да изключим възможността именно някои от тези българи да са били част от онази част на ромейската аристокрация, която поддържа връзки с България и кореспондира със Симеон. Още повече, че българин (или българи?) подпомагат дядото на низвергнатият по Симеоново време Константин VII Порфирогенет, което може да ни насочи към една особена хипотеза, а именно че въпросните българи, принадлежащи към "лошите съветници" - част от ромейската знат, опозиция на Лакапините, са имали връзки със самата Македонска династия и са имали лоялност към нея, виждайки Симеон като надежден фактор за възвръщането на Македонците на престола, или като минимум свалянето от власт на Лакапините. 

  Дали тази теза е правилна подлежи на изследване, което е крайно време да се направи. Каквито и да са връзките в дадената ситуация обаче, ние виждаме, че не е било никак ненормално и чуждо за българите, а и за империята, българите да живеят в столицата ѝ, да пребивават на територията ѝ и да бъдат на ромейска служба (прочее ние откриваме и ромеи на българска служба) и дори в близкия кръг на ромейски първенци, което по пътя на логиката трябва да сигнализира и за това,че не е никак изключено те (българите) да бъдат и част от ромейската аристокрация. А за да затвърдим твърдението, че не е било никак изключено и ромеи да поддържат връзка с българите и да се обръщат към българските владетели по разни въпроси, дори заговори и бягство, ние ще приведем някои от по-показателните и видни примери, а именно тези предадени ни от ромейски извори.  

Такива примери откриваме от много по-ранен период (по-ранен от времето на Симеон Велики). Тъй например, ние имаме сведения за ромейски дезертьори при българите още от времето на Крум.  Тъй например, за обсадата и превземането на Месемврия от Крум през 812 година Теофан Изповедник пише:

-"Към средата на месец октомври Крум се отправил с войската си срещу Месемврия с бойни и обсадни машини, които научил да прави по вина на Никифор, погубителя на християните. Именно, един покръстен арабин, който бил много опитен в механиката, бил настанен в Адрианопол от Никифор, когато този се отправил на поход. Той не му въздал никаква достойна награда или благодеяние, но дори му намалил и заплатата, а когато започнал да недоволствува, набил го жестоко. Отчаян от това, той избягал при българите и ги научил на всяко изкуство за строене на бойни машини. Между това Крум, нападайки с тези машини, превзел града, като цял месец никой не му се противопоставил поради голяма глупост."/ГИБИ, т.III (1960)с.283-285.

  Без да навлизаме в подробности, които биха ни отвели от времето на Симеон към това на Крум, можем да кажем,че предвид това известие ние можем да предполагаме,че бягство от Романия към България е било също толкова реално явление, както и бягство от България към Романия. 

Ние още виждаме, че подобно на други личности, разбира се от по-ранен период, тъй и сега, именно хора на определена позиция (визирайки позиция на някаква власт) и разполагащи с възможностите - бягат поради разни причини. Това уточнение беше важно, защото в своето мнозинство бегълците и от двете страни са политически бегълци, избягали не къде да е (защото и българите и ромеите могат да избягат в друга,трета страна), а бягат към най-големия противник на страната си - явно с причина. Освен известието за ромейския механик (от арабски произход), ние имаме още едно заслужаващо внимание известие. Това известие ни е предадено от няколко хронисти, ние ще използваме тук сведенията на Псевдо-Симеон/ГИБИ, т.V (1964), с.162/, който ни дава информация за част от Крумовите приближени, а именно тези които са придружавали българският владетел на срещата с Лъв V Арменец.

  -"На другия ден, когато българите били около Св. Безсребърници вън от града, Крум тръгнал към морето според условието с трима мъже: логотетът му, Константин, син на Пацик, който бил избягал в България преди много години, и синът на Константин от сестрата на Крум. Четиримата са отделили от войската и, както било уговорено, отишли невъоръжени край брега на морето, без да подозират за засадата срещу тях." - бележка под линия - Константин Пацик бил грък родом, вероятно служещ като Крумов преводач.  Нямаме намерение да навлизаме в подробности за Крумовото управление и историята на въпросния Константин. Това, което е от значение за нас сега е именно фактът,че ромейски дезертьори, при това от аристократичен произход видно от сродяването им с българското владетелско семейство, бягат към България за да постъпят на българска служба, което само затвърждава идеята,че никак не е било "табу", сиреч ненормално за хора от едната или от другата страна да дезертират и минат на служба при доскорошните си врагове. Това, поставено в контекста на Симеоновите войни, и по-точно на това, което те изразяват, ни води към въпроса - дали не става дума за идеологически мотиви при смяната на страната в този конфликт (разбирай генерално българо-византийските войни), и дали не става дума за конфликт изцяло, или в поне по-голямата си част изхождащ от идеологическо начало?

  Въпроса считаме за напълно уместен, предвид обвързаността на двете страни една с друга и дългата история на българите с и в империята. Това съмнение само се затвърждава от една бегло отбелязана в изворите случка. А тази случка е особено показателна за идеологическият характер на събитията конкретно от епохата на цар Симеон, която не само затвърждава идеята, че е била една нерядко срещана практика на смяна на страните в българо-ромейския конфликт, но и особено важна за да затвърди идеята,че не кой да е, е прибягвал до българите, а висшата ромейска аристокрация. Тази случка е описана от Продължителят на Теофан (ГИБИ, т.V, 1964: 11;24), Псевдо-Симеон (ГИБИ, т.V, 1964: 13;11) и Продължителят на Георги Монах (ГИБИ, т.VI, 1965: 15;14).
  Хронистите са особено пестеливи,но и негативни спрямо обекта на въпросната случка - Рендакий. 

  Продължителят на Теофан описва това събитие така: 

  -"Имало някой си Рендакий от Елада, сродник на патриция Никита, невежествен и отцеубиец. Той бил преследвал собствения си баща, за да го погуби, но бащата, за да се спаси от неговото нападение, се качил на кораб и отплувал, обаче бил заловен от критските сарацини. Този Рендакий се възползвал от това и ограбил всичко, което принадлежало на баща му, после пристигнал с столицата и избягал във Великата Църква. Когато император Роман научил за неговите безчинства и грабежи, решил да го изведе от църквата и да го накаже. Но Рендакий съчинил лъжливи писма до българите и решил да избяга при тях. Заловен и изобличен, той бил лишен от имот и зрение."

  Събитието е отнесено към 921 година, а въпросният негов роднина Никита, славянин по произход, е бивш поддръжник на Роман, отстранен от властта към 928 година и очевидно е имал контакт с българите. 

  Същото сведение, с минимални, почти никакви разлики е предадено от още два извора: 

  -"Рендакий от Елада, който убил баща си и разграбил целия му имот, избягал в столицата и оттам, след като приготвил фалшиви писма, възнамерил да избяга в България. Обаче бил хванат и ослепен." /Псевдо-Симеон, ГИБИ, V,170/.  

-"Имало в Елада някой си Рендакий, сродник на патриций Никита, негодник и отцеубиец, който търсел да убие собствения си баща. Баща му, за да избяга от неговото нападение, качил се на един кораб, отплувал и останал при критяните. Тогава Рендакий използувал сгодния случай и ограбил целия имот на баща си, после дошъл в столицата и прибягнал до защитата на Великата божия църква. Императорът Роман, който се научил за неговите безчинства и грабежи, решил да го изведе от църквата и да го накаже. Рендакий съчинил фалшиви писма до българите и намислил да избяга при тях, обаче бил хванат, изобличен и лишен от зрение." /Продължителят на Георги Монах/.  

Впечатление правят някои разминавания и подробности, а именно,че тук бащата на Рендакий не е нападнат от сарацини, а просто останал до критяните. Второ, различава се от предходното сведение (с което си пролича на по-предишното), а именно че не е убил баща си (при Псевдо-Симеон го убива). На трето място е отдаването на важност на писмото (или писмата) му до българите. 

  Считаме тези подробности за особено важни и съществени що се отнася до същността на това, забравено един вид, и омаловажавано събитие. За са се опитаме да дадем по-добър и обективен отговор, или поне предположение, ще си послужим със сведението на Скилица-Кедрин за същото събитие, и не защото той в общи линии казва същите неща,а защото е доста по-подробен за това събитие от другите източници. 

  -"По същото време станала случката с Рендакий, който произхождал от Елада. Той се опитал да убие баща си. Страхувайки се от безчинствата на сина си, бащата се качил на кораб и бързо заминал за Цариград, за да помоли императора да възпре дързостта на сина му. Но по пътя той бил пленен от критските сарацини. А синът му си присвоил бащиното богатство, отишъл с него в престолния град, прибягнал в божествения храм на божията премъдрост и като се приютил там, почнал да прахосва бащиното си имане. Но това не останало скрито за Роман, който, щом узнал каква е работата, решил да го изведат от църквата и да го накажат. Като узнал за това, Рендакий намислил да избяга при българите и съчинил императорско писмо, уж отправено до Симеон, но бил изобличен и лишен от имуществата и зрението си."  

Това сведение, дадено ни от Скилица-Кедрин (ГИБИ, т.VI, 1965, с.245) е особено важно и интересно защото Кедрин е особено подробен в това,че упоменава (поименно) към кого са насочени писмахаъ- самият Симеон, както и какви точно писма са подготвени - императорски! 

  С оглед на всичко това пред нас възникват някои противоречия, които изискват своите логични отговори и решения. 

  При всички сведения, с изключение на това от Скилица-Кедрин, Рендакий е посочен като сродник на патриций Никита (първоначално той е твърд поддръжник на Роман Лакапин, но през 928 година е низвергнат по обвинения в кроежи против Лакапин и връзки с българите - явно по-ранни от 928 г.). При всички извори, с изключение на този от Псевдо-Симеон, Рендакий се опитва да убие баща си, който бяга. Само Псевдо-Симеон предава,че Рендакий убил баща си, и така пропускайки цялата история за бягството на бащата към Цариград и евентуалното му отвличане от критските сарацини. 

  Скилица-Кедрин, както вече споменахме, е особено подробен в описанието си за типа на въпросните писма (императорски) и техният адресат (Симеон). Това повдига някои въпроси, а именно - как един обикновен престъпник ще знае, а и ще се сдобие с императорските знаци и хартия, а още повече и ще знае и ще има средствата, възможността и влиянието да стъкми и изпрати такова писмо (или писма) до владетеля на една чужда (и враждебна към този момент) държава? 

  Още, изворите правят опит да внушат,че Рендакий изначално е отцеубиец с явният фокус върху заграбването на бащиното имущество и богатство, но в същото време сами указвайки, че именно отвличането на бащата от критските сарацини е било използвано като повод (а и причина) за заграбването на имуществото, което по подразбиране елиминира възможността причината за (опита за) убийство над бащата да бъде заграбването на имуществото и богатството му. Още повече,че никъде не се казва защо Рендакий е преследвал баща си? И защо бащата ще бяха чак до Константинопол за да съобщи лично на императора за това, щом има сродник висш аристократ (патриций! Никита)? 

Не е ли имало адекватни институции и люде в близост, които да се погрижат за това безчинство, или става дума за нещо друго, за нещо по-голямо? Цялата история е доста разнопосочна и съмнителна, обградена в мъгла и трудно достоверна. 
  Тогава Рендакий отишъл в Света София и се позовал на азалното право*, но в същото време започнал да "прахосва бащиното си богатство". Как по-точно ще го "прахосва" щом е обсаден в църквата и не може да я напусне? Също, след като разбрал, че ще бъде наказан (а това е станало чак след като се позовал на азалното право) започнал да пише писма до Симеон и да се готви да избяга при него. Как ще стори това? С какви средства, помощници и по какъв начин? Как си е набавил нужното за писмото и с какво точно е считал,че ще му помогне Симеон? Защо се отдава такава важност на този факт, тенденциозно посочен като действие след укриването в Света София? 

  Тук явно има несъответствие в хронологията на събитията. Защо Рендакий ще се позовава на азалното право при положение,че все още никой не го издирва за никакво престъпление, и още повече защо самият император ще се ангажира с един обикновен престъпник?  Хронологията представена по начинът, по който е представена в изворите се опитва да ни накара да вярваме, че Рендакий без никаква причини се бил укрил в Света София,позовавайки се на азалното право (причина за чието позоваване ще се появи едва след като вече Рендакий се е позовал на азалното право), а самият император, който има много по-големи грижи (като война с България и стабилизиране на властта си, която вероломно узурпира) се заел с един обикновен престъпник, който чак след това започнал да съчинява писма до българите и да се готви да бяга при тях...докато в същото време "прахосвал богатството на баща си" докато бил обсаден и укриващ се от всички поради самостоятелното си позоваване на азалното право в църквата!   

Очевидно е,че тук се предава в изкривен вид една неправдоподобна и не съвсем искрена история. Още повече - защо Рендакий ще бъде наказан като изменник с ослепяване (наказание запазено само за бунтовници!) при положение, че той се явява един обикновен престъпник? 

  Несъответствията са твърде показателни, а самата хронология на събитията разкрива,че има противоречия в същата тази хронология, което говори за разместване в хронологията на събитията.   

Според нас ключът към разкриването на този словесен пъзел се крие във връзката на Рендакий с българите, съпоставени с контекста на събитията и условието, че със сигурност е имало ромейски аристократи, които са сътрудничели на българите (като сродника патриций Никита) и позоваването на азалното право. 

  Нека се опитаме да реконструираме хронологията такава, каквато най-вероятно е била в действителност. А защо тя е различна от представената в изворите ние вече посочихме по-горе. 

  Какво знаем за Рендакий? Знаем, че е бил сродник на патриций Никита, който според мнозина е от славянски произход (разбирай български), което значи че Рендакий е принадлежал на знатен род, приближен на императора (по линия на вече споменатия Никита). Знаем още,че въпросният Рендакий е бил от заможно семейство - бащата притежавал много имот и богатство, което нарежда Рендакий и семейството му сред ромейската знат. От това излиза,че Рендакий е от ромейската аристокрация, която в началото на Лакапиното управление е на негова страна. Нека видим и хронологията на Рендакий и Никита в контекстът на отношенията им към Лакапин - патриций Никита се явява твърд поддръжник на Лакапин, но не след дълго е отстранен поради връзките му с българите и защото бил обвинен в кроежи срещу Лакапин. Следователно можем да предполагаме, че Никита е започнал своята измяна срещу Лакапин преди годината на отстраняването му - 928 г., и е възможно да е помагал на Рендакий (към 921 година). От това виждаме, че в рода на Рендакий и Никита, в един период са се зародили сантименти на опозиция срещу Лакапин, което и обяснява предателството и на двамата към узурпатора Лакапин.  В такъв случай, след като установихме, че по-значимите (а и засвидетелствани) хора от този род са на една противоположна на Лакапин страна, е редно да разберем, или поне да се опитаме да изградим една по-достоверна причинно-следствена връзка на хронологията около събитията с бащата на Рендакий.

  Вече установихме невъзможността на идеята,че причина за опита за убийство над бащата да бъде неговото богатство - просто защото то се явява първо като мотив за оправдание за нарушаването неприкосновеността на азалното право от Лакапин, и второ защото самите хронисти заявяват, че Рендакий придобил (или заграбил) бащиното си богатство едва след като разбрал за неговото отвличане от сарацините, тоест той се е възползвал от това обстоятелство за да се облагодетелства (или просто наследява бащиното имане като негов син). Да приемем,че Рендакий е съчинил цяла конспирация, с която да прокуди баща си, който да попадне в чужд плен, само за да "наследи" имота му и по този начин да се отърве от вината, е просто нелепо и невъзможно. Много по-правдоподобно и  просто е обяснението,че бащата на Рендакий е бил Лакапин лоялист, който е разбрал за измяната на сина си. Това е така защото Рендакий нито би имал времето, нито възможността тепърва да започне връзките си с българите едва когато се укрива в църквата Света София. 

  Тази идея се потвърждава и от замисъла за бягството на бащата към Константинопол - да извести лично императора за "безчинствата" на сина си, който най-вероятно вече е имал връзки с българите. Само подобна измяна би била в състояние да обясни защо бащата на Рендакий ще трябва лично да известява императора, както и неприкрития и отявлено агресивен негативизъм у хронистите към Рендакий, както и защо ще му трябва на Рендакий да се позовава на по-късно нарушеното от Лакапин азално право и ще го наказва като изменник. 

  Според нас хронологията на събитията е била следната - Рендакий най-вероятно е бил скрит опозиционер на Лакапин и е имал връзки с българите, още повече, че по това време българите са особено активни в посока на Елада, откъдето е и въпросният Рендакий. Баща му, който по всичко личи е бил част от ромейската знат, е разбрал за измяната на сина си и е решил да го издаде, което и обяснява защо Рендакий се опитал да убие баща си и защо го преследва - той е щял да го издаде на императора за държавна измяна, което се наказва жестоко. Рендакий е решил да спаси себе си, а и да запази връзките си с българите в тайна като елиминира баща си. Навярно по това време - между бягството на бащата и укриването на Рендакий в Света София, той е бил издаден на ромейските власти, което го е принудило да се укрие в църквата, позовавайки се на азалното право. 

  В една извадка от сп. "Прометей" на Ив. Дуйчев се прави опит за идентифицирането на въпросното събитие и личности и да се отговори на въпроса дали не става дума за онези, които Симеон настоявал да бъдат извадени от църквата. Отговорът обаче е по-скоро отрицателен защото там става дума за хора издирвани от българите, а не от ромеите. А за случаят с Рендакий ние виждаме,че ромеите издирват Рендакий за нещо. 

  Установихме дотук, че най-вероятно Рендакий е имал връзка с българите още отпреди 921 година, защото точно тогава се разиграва цялата случка с бащата. Тогава бащата е разбрал за измяната на сина си и тогава се опитва да го издаде на императора. Това помага и да се подреди друга част от разбърканата в изворите хронология - тази за писмата. Навярно Рендакий е водил някаква кореспонденция (писмена) с българите и обкръжението на Симеон, а защо не и с него. Имайки предвид позицията на рода и семейството му сред ромейското общество, той е имал възможността и ресурсите да си сътрудничи с българите. Именно тогава баща му разбира за "съчиняването на писмата до българите" и решава да го издаде. Разбира се, бащата е пленен от критските сарацини и така и не достига до Константинопол, но предвид последвалите събития, то явно той не е бил единственият, който е знаел (или разбрал) за измяната на Рендакий. Не знаем как и кой друг е разбрал, а и издал Рендакий на императора, но е очевидно, че това се е случило. Това се обуславя от укриването на Рендакий в Света София, като хронологията на събитията тук е представена по доста странен начин. Рендакий избягал в Константинопол, в сърцето и под носа на онези, които го издирват, за да се укрие от тях и едва след това решил да избяга при българите, докато в същото време "прахосвал бащиното си имане". Тук по-логично хронологията би изглеждала така - явно е че Рендакий не е действал сам, а с нечия помощ - дали с бъдещият предател и негов сродник патриций Никита, или с нечия друга помощ - можем само да спекулираме, но е явно че Рендакий е бил част от онази част на ромейската знат, която бива наричана в кореспонденцията между Константинопол и Симеон с витиеватото определение "лоши съветници" - вътрешни ромейски противници на Лакапин, които със сигурност са или залагали на Симеон, или са си сътрудничили с него за други, свои цели, а защо не и по идеологически причини!? 

  Явно е,че Рендакий не е избягал в Константинопол за да се скрие в Света София, а защото е било нужно да бъде там - с придобитото богатство и като част от аристокрацията и по-точно опозиционната аристокрация, той навярно е участвал в събития и акции на тази част, които са имали отношение към политиката на страната.  Тук е редно да отбележим, че е напълно възможно и Рендакий да е бил разкрит и наказан през 921 година, а случката с бащата да е станала по-рано, но да докажем това се струва невъзможно. Явно е обаче,че Рендакий е бил и действал, а навярно и съчинил "императорското" писмо до Симеон в Константинопол преди да бъде разкрит и да бъде принуден да се укрие в светата църква. Което може само да означава, че причината да бъде преследван от Лакапин не е баснята за убийството на бащата,а защото Рендакий е бил изобличен като български сътрудник и заговорник против властта на Лакапин. Това е и причината да потърси убежище в Света София.   Тук отново изниква един въпрос - дали Рендакий се е опитал да избяга при българите преди или след скриването си в Света София?  Със сигурност мисълта за бягство при българите в случай,че бъде разкрит е била вече формирана и затвърдена, но тук въпросът е дали позоваването на азалното право е било като последна опция за безнадеждната ситуация на Рендакий, или е била стъпка преди бягството? Както видяхме, той е имал връзка с българите много преди случката с баща му и много преди да се укрие в църквата, следователно това е и причината да се позове на азалното право. Навярно, имайки предвид, че той е издирван и "прикован до ъгъла" дисидент, то той едва ли би могъл да съчини "императорското" писмо до Симеон след прибежището си в църквата, това по всяка вероятност е станало непосредствено преди да се укрие в църквата - той е подготвял бягството си към България, но опитът му е бил осуетен, което го е и принудило да вземе отчаяни мерки като последна инстанция за спасение - позоваване на азалното право и укриване в Светата Църква, от където по-късно той бива насилствено изкаран и наказан, по същество в нарушение на азалното право. 

  Подреждайки хронологията по този начин, нещата си идват на мястото и придобиват истинско съдържание и правдоподобност в контекста на събитията от онази епоха. А това, че Рендакий е бил част от онази част на ромейската аристокрация, която е на страната на българите и по-конкретно на страната на цар Симеон се обосновава и от обстоятелството, че неговият сродник, патриция Никита, който е близък поддръжник на Лакапин, по-късно ще бъде изобличен като опозиционен конспиратор и сътрудник (защо не и шпионин?) на българите. 

  Това още служи и за да затвърди идеята,че именно в този период, група от ромейската аристокрация, описана само като "лоши съветници" са именно онези ромейски аристократи - опозиционери на Лакапин, които се опират на Симеоновата "красота" и "слава" за да свалят узурпатора Лакапин от престола.   Тук е редно да посочим и обуславящо несъответствията в изворите обстоятелство, което е ключово за разгадаването на "мистерията" - защо хронистите са представили изкривена хронология на събитията около Рендакий? 

Според нас причините се крият в следните обстоятелства - на първо място пропагандната същност на подобни писания - те по подразбиране трябва да служат за предаването на определено съобщение по определен начин с определена цел на ромейската публика - противниците на императора са винаги зли, убийци, прахосници и предатели, те винаги са в грешка и винаги биват справедливо, но сурово наказани.  На второ място това е нарушаването неприкосновеността на онези позовали се на свещеното азално прави - това трябва да бъде оправдано по някакъв начин.    Както вече бяхме казали по-рано в това изследване - за хронистите е било немислимо да признаят директно наличието на цяла "партия", която не просто се поставя и действа в опозиция на "богопомазания" Василевс, но и че същата тази "партия" е била в тесни връзки с един "варварски" владетел, който на всичкото отгоре е натрупал и повече легитимност за ромейския престол от настоящия император (при това узурпатор). Следователно, хронологията се изкривява тъй щото да се представи така, сякаш Рендакий първо е безчинствал, а чак след това, в опит да се спаси от справедливото императорско наказание, решил да съчинява писма до българите. А за да се оправдае погазването на едно от най-свещените права на човека по онова време - азалното право, чието погазване е тежко критикувано от мнозина преди и след Лакапин - се създава негативния образ на блудният син, който от алчност към бащиното богатство пожелал да убие собствения си баща и да заграби имуществото му, което веднага започнал да прахосва. Прочее това "прахосване" може да се изтълкува и като финансиране опозицията срещу Лакапин в столицата (или страната), докато в същото време вече бил скрит в църквата Света София, едва тогава императорът се сетил за нето и решил да го накаже (като бунтовник при това) за безчинствата му. 

  Тоест тук виждаме една история, която е конструирана по удобен за властимащите начин, а причината да бъде записана се крие в самото начало на нейното предаване - "за случката с..." - казано по начин, по който се говори за нещо известно на широк кръг от хора, сиреч случката вероятно е била получила популярност сред ромейското общество, което и предполага създаването на угоден наратив за пред ромейското общество.    По този начин се очерня и един от най-големите противници на империята - българите и Симеон - блудният син отцеубиец търсил помощ от "обладания от скитско безумие" български владетел. 

  Това бидейки казано, можем да заключим, че реално в ромейското общество е имало български сътрудници и шпиони, които са помагали "отвътре" на цар Симеон, и че това е явление, което предхожда Симеон, и което ще продължи да се случва и след него.    Всички примери, навързани и със самата хронология и логика на събитията недвусмислено доказва, че действително "лошите съветници" и "измамниците", за които говори Николай Мистик са именно ромеи опозиционери на Лакапин, представители на една "партия" - част от ромейската аристокрация, която по (евентуално) идеологически и политически, измежду други причини, са били български сътрудници и про-български настроена прослойка от висшата ромейска класа.    Това обяснява и Симеоновата "изненада" от случващото се пред Константинопол, което го "излъгало в надеждите да вземе града без труд".
***


  *Азално право - древно вярване, възприето и от християнството, според което човек потърсил убежище в храм е под директната закрила на божеството, в чиято чест е вдигнат храмът. Във Византия азалното право се е използвало като мярка на защита от преследвани от закона люде. То давало право делото да бъде разгледано преди обвиненият да бъде изправен пред съд и наказание.

Чудя ви се на акъла. Имате ли достатъчно писмени източници за информация или си правите свободни съчинения с тези наши величия.

Има извори,които вече бяха посочени. Разбира се, ние никога няма да знаем цялата истина, но изворите са достатъчно за да се предполага,че такова нещо е било напълно реално и допустимо.