Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.06 15:24 - България - между чуждопоклонничеството и предателството ЧАСТ ПЪРВА
Автор: vitalian4v Категория: История   
Прочетен: 1239 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 17.06 15:25

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 3-ти Март не е празник? България не е освободена, а поробена?

Манталитетът на предателството, умът разрушаващ историческата истина и има ли път между русофобията и русофилията?

В защита на българската историческа памет, българската историческа правда.

Изследване на българската история в периода на Османското Иго в контекстът на съвременните политически и идеологически течения.

Виктор Иванов

Март - Юни, 2022 година.

 

1. Встъпление :

От години насам, винаги щом наближи националният празник на родината, винаги намират се определени групи, кръгове и медии, в които се говори единствено за вредата от този празник и почитането му. С годините това дори стана и традиция, традиция на тези, които не милеят ни за род, ни за край, камо ли пък за родина. Традиция превърнала се в пропаганда – пропаганда на малък кръг от хора, финансирани от вън, с интереси чужди и без капка свяст. В последни дни обаче, тази година най-вече, това хулене безродно, този вой прогнил, той достигна нови висоти. В медии и по студия, вестници и интернет, радио и телевизия, всеки гост е канен щом е против Трети Март. Опитват се да ни вменят, как сме ний поробени, не освободени през заветната година на края на войната между Руската империя с Османската империя. Опитват се да сринат чувството на радост, гордост, почит и признателност на нашия народ, да отнемат и малкото останало за почит нещо на този свят. Казват ни това е  русофилия, казват ни вредна е – недейте! Малко знаят те обаче, че русофилия е друго нещо. Ако беше тъй може би руски щяхме да говорим и в съюз с Русия да сме ний, но обаче както и преди – със запада сме ний сега.

 Казват ни, че този празник лош е, защото Русия ни освободи, не за друго, а защото е Русия! Тези хора нямат свян. Те са хора предатели, за тях трети март е лош не защото има нещо лошо в него, или защото народа ни е сляп за злото скрито, а защото повечето от тях продажни са, други са предатели в заблуда, в тях русофобията мантра е – живот е. За тях исторически обективното не е от значение, те мразят факта, че България свободна е благодарение на съвпадението на интересите между нашия народ и тези на империята руска. За тях по-добре е, вярвайте ми знам, да бяхме си останали под робство турско, пък може би някой си султан щеше да ни даде малко повече права. А кланетата и девширмето, тях не ги зачитайте, те тогава са били нормалните ценности в империята турска, с които да се погодим.

Тези хора отвратителни са, говорил съм с таквиз! За тях тази дата не е свята, а е повод за омраза, гняв и жлъч. Те не признават насилственото потурчване на българите, нито пък смятат еничарството за случило се насила, за тях родителите сами са давали децата си и още повече – сами децата са отивали в еничарските корпуси. За тях кланетата нормални са, казват ми – и в Европа само са се клали, какво пък от това!? Тези хора вредни са, те ще да ни предадат!

 Ако се чудите защо половин хилядолетие България е страдала под хомота вечен на турското иго, не мислете по-далече от това – такива хора са били причината за наште теглила!

 От лични разговори знам, тези хора са нищожни. За тях освобождението ни поробване е, Русия ни е враг, за тях турската държава българска е, еничарството – знак – знак и слава доброволни.

 За нормалните от Вас тез неща са непонятни, защото сме порасли с историческата истина и споменът народен за това, но за тези души безродни лицемерни, които уж милеят за родина, а продали са я веч – за тях нашето почитане на този празник свят е ерес.

 Опитват се да ми вменят, как султани имало безброй, които обичали България и ни помагали много – как? Не знам! Те не искат да приемат фактът, че България и българите щяха да умрат и съдба по-лоша от тази на Армения щеше да ни сполети. Защото Армения за Турция беше като заден двор, а ние бяхме точно там – в червото адово, в предния им вътрешен двор, какво ли щеше да ни сполети ако не бяхме се освободили!? За тях щеше може би да е добре, страдат от комплекси, че не Британия и Франция или пък любимата за толкова предатели – Германия или Америка не ни освободи, а че точно звярът от изтока – Русия го направи. За тях не съществува истина, нито исторически обективизъм, за тях морал няма нито свяст, за тях русофобията мантра е – предателството – жар!

 Това са хора заблудени, болни мозъци и зли сърца, те ще навредят на България повече и от турските теглила!

Обичат да цитират Бисмарк за Русия – как тази източна страна зла била и прочее. Това може и да е така, но малко знаят, че този техен любимец Бисмарк и пет пари не е давал за българите, които сам нарича конекрадци от долни Дунав, неструващи животът и на един единствен пумерански войн.

 Оставяйки всичко настрана, истината е една – Трети Март е денят, в който се осъществи един национален идеал – България да е свободна, да не тегли вече теглила. Ако не беше саможертвата на хилядите руси, на още повечето българи и тяхната победа, тази дата свята – то нашата хилядолетна култура, език, народ и обичаи щяха да умрат – в политика на геноцид. За тях обаче това не е от значение – те са туркофили. В своят опит да убият Трети Март в сърцата на българите те са готови сами да се потурчат и оправдават се като казват, че видите ли Османската Империя някак си българска била. Нямат данни за това, но глупци са – неразбрани! Няма и думи на света, които да изразят омразата и възмущението към тез позорни черни души, които ако Бог ги гледа, в огън ще ги потопи!

 Тези съвременни еничари – за разлика от старите – тези доброволно предали се в угода на врага – за тези днешни еничари хора като Левски, Ботев и Бенковски, Каблешков, Петко Войвода, Ангел Войвода, Раковски, Вазов, Каравелов и всички останали – знайни и незнайни борци и герои на българската свобода – те не са герои, а са врагове.

 За тези изроди безродни истината не е от значение, те лицемерно уповават се на „истина” – „наука”, но не са обективни, не са честни, не са морални нито справедливи, те нямат нищо обективно в себе си – единствената тяхна цел е да заличат българското такова каквото е в името на техните желания животински да придобият идеологическата си утопия.

 

 

 

2. Историческата Истина

 Истината винаги си пробива път. Една истина – казана, показана и доказана такава каквато е има свойството да разгроми, унищожи и напълно да заличи стотици, дори хиляди лъжи. Както лъжата повторена сто пъти става истина, така и истината казана веднъж громи повторената хиляда пъти лъжа.

Историческата истина е над всичко и тя ни казва кое как и какво е било.

Когато турците нахлуват на балканите, те там срещат силен отпор от местни български владетели – пръв и най-значим от тях е войводата Момчил, който храбро се сражава срещу ислямските нашественици. От периода на турската инвазия, до покоряването на България минават петдесет години, в които всеки трети българин е убит, поробен и прогонен. България обаче успява да спаси неблагодарната и лицемерна Европа от същата съдба – таз борба велика на нашия народ обезкървява турските нашественици и спира устремният им подем – тъй давайки достатъчно време на други да се подготвят за туй що иде.

2.1 Фактите – Турското нашествие:

В края на XIV век балканският полуостров се намира в състояние на държавна и демографска катастрофа.
 Държавната катастрофа се явява във формата на отслабена централизация и повсеместна феодализация на трите големи фактора в региона – Българското царство, Сръбската държава и Източната Римска империя.
 България е разпокъсана на повече от само три части – има български деспотства, войводства, държавици и други региони, където български владетели владеят малки земи – Македония, Епир, беломорието, Одринско, Влашко, в албанско и прочее. Държавата е разкъсана на много парчета – народа също. Няма съгласуваност между отделните владетели и всеки сам според положението си води битки, или приема васалитет.
 Демографската катастрофа се явява чрез контекстът на върлуващата чума по онова време, която покосява голяма част от населението на балканите, което обезкървява българският народ и съпротивителните му възможности. Това дава възможност на османските нашественици бързо да започнат и да постигнат големи завоевания на балканите.

2.2 България под турско робство:

За да сме напълно обективни и верни на истината, както и за да имаме възможно най-добрата представа за това какво е било положението на българите под властта на турците, то трябва да разберем що за държава е била Османската империя.

 Османската империя е една ислямска държава – противно на онова, което мнозина мюсюлмани по света твърдят, че турците никога не са били истински мюсюлмани, то Османската империя е била може би най-ислямската държава в историята.

 Османската империя е била една абсолютна, теократична монархия (любима характеристика на съвременните майкопродавци и отцеругатели). Султанът – императорът на империята също се титулувал и Халиф – „емир на правоверните”, главнокомандващ не само на цялата светска власт в империята, но и на цялата духовна власт в империята, както и на цялото ислямско войнство по света.

2.3 Ислямът като доктрина в състава на Османската империя:

За никой историк, изследовател, запознат с материята човек, или пък по-внимателен наблюдател не е новост фактът, че исляма е повече доктрина отколкото религия. Доктрина фокусирана върху груповото си превъзходство над другите, доктрина за завоевание, асимилация и унищожение. В общи линии това представлява исляма.

 Според исляма, един от основните задължения на мохамеданите, респективно и на ислямската държава е да води „свещена война за вяра” позната още като „джихад”.
 Според военната доктрина на исляма – джихад, неверниците могат да бъдат – 1. Унищожени до крак; 2. Асимилирани чрез приемането на исляма, тоест потурчени и/или: 3. Покорени, запазващи религията си, но плащащи специални данъци за това, причислени към (нисшата) категория „неверници”.

Не е изненада тогава фактът, че по време на османското иго е било нужно цяла група неверници да свидетелства за да се равни на един единствен глас от свидетелство на мюсюлманин.

С две думи, доктрината на исляма и в по-широк смисъл тази на Османската държава е – дискриминационна и унищожителна.

В османската държава особено и специално място заемали така наречените върховни духовници, които имали пълна власт над религията. Това им позволявало да тълкуват Корана и основния мохамедански закон – шериата, да обосновават статуквото на управлението, да развиват религиозна идеология и да оправдават систематичната дискриминация към неверниците. Тук е редно да се отбележи и фактът, че именно „неверниците”, тоест християните са били подлагани на робство в турската държава, не и мохамеданите. Този факт съществува чак до XIX век когато все още има робски тържища по цариградските пазари. Също и безбройните робски пазари в Анадола и Египет, главно съставени от поробени българи и българки.

2.4 Османският гнет над поробените народи:

Едни от най-видните примери за подобен гнет са обосновани от религиозните характеристики на османската доктрина – религиозен, икономически, земевладелски, робски и данъчен гнет над всички християнски народи.

 Мохамеданите се ползвали с по-големи свободи при обработката и притежанието на земя, като плащали нетолкова висок данък само в натура. Немохамеданите от своя страна обаче, нямали такива свободи и плащали данъци за всичко отглеждано по земята си и то в два вида : натура и пари. Повсеместни произволи са наблюдавани като нормално явление по онова време и в онази система.

 Данъчният и икономически гнет били едностранчиви – в ущърб на немохамеданите.

Най-тежкият данък, който бил налаган над немохамеданите и най-вече над българите бил кръвният данък – когато османците събирали момчета от малки деца за своят еничарски корпус. Те били отглеждани, обучавани и фанатизирани в исляма и за каузата на османската държава с години и след това използвани като оръжие срещу своя народ.

Този факт е прекалено неудобен на съвременните еничари защото според тяхната идеология тази истина трябва да бъде изкривена и представена като доброволен акт на „неверниците” в името на някакви (мними при това) облаги.

2.5 Народностната дискриминация и систематичен геноцид в рамките на Османската империя:

! Тази част е специално адресирана към днешните еничари, които отричат тази истина със всички възможни средства !

Тази дискриминация ярко проличава в османската официална и неофициална политика, твърде често съпровождана от безчет насилия и произволи. Този гнет е бил толкова жесток, че се е разпростирал дори до начина на поведение, облекло, размер и численост на къщите, църквите и в по-късни времена училищата, та чак до дискриминация и забрана за участие в съдебни процеси. Християните били силно сегрегирани в обществено, публично, институционално и битийно отношение. Този гнет стигал и до варварски нива, като например: робски труд, убийства, грабежи, изнасилвания, отвличания и куп други произволи достойни за клеймото – престъпления срещу човечеството.

В ежедневието си християните били задължавани да следват стриктно поведение на покорност и унижение спрямо мохамеданите, като също така търпели и словесни обиди като „гяури” и „рая”, имащи значение на много повече от просто „неверници”, а „скот”, „животни”, „подчовеци”.

2.6 Ислямизацията и потурчването като официална и систематична политика на Османската империя:

Ислямът като доктрина включва и още една особеност в себе си – той е доктрина на експанзията, ислямът е основан над своето историческо развитие чрез огън и меч и неговата опорна колона е именно тази – разширението и разпространението, които са дълг не само на обикновения мохамеданин, но и на самият султан на империята. Това е и главната причина, наред с много други, една от които опитите за радикална асимилация и „омиротворяване” на бурни краища из страната, ислямът да бъде налаган чрез всевъзможни средства на територията на Османската империя. Методите варирали от убеждение, ухажване, обещания, та чак до насилствено потурчване с масови или индивидуални убийства, репресии и произволи. Доказателства за това виждаме из цяла България – цели местности са или обезлюдени следствие неприемането на исляма от коренното българско население, или изцяло потурчени „благодарение” политиката на империята. Робството, което е било регламентирано със закони в империята също представлявало един от методите за потурчване на местното население, особен принос за това има и кръвният данък събиран на известен период от време за еничарските корпуси. Извори за това черпим от български хроники, чужди пътеписи описващи ситуацията в страната по онова време и от самите османски архиви и летописци описващи битието на държавата си по онези времена. Както е известно на всички ни, поне на нормалните българи, то наказанието за неприемане на исляма е било смърт, а за тези, които са го приели, османските власти са прилагали специална политика на надзор да не би новоприелите исляма да се отдръпнат и да се върнат при бащината си вяра. За такива хора, в такива случаи турците имали и приготвени наказания – смърт за всички, както и смърт за мъжете, а за жените робство или доживотен затвор.
 Българският фолклор е отразил и запечатал спомени от тези размирни времена в себе си и в него можем да открием много предания, песни и мотиви за насилствените потурчвания на българското население от османските власти. Османците са владели България чрез най-бруталната форма на римската максима – „разделяй и владей” – потурчване, избиване, поробване, сегрегация, дискриминация – данъчна, публична, институционална, религиозна, народна и всякаква.

 Ислямизирането на българите, тяхното потурчване е само част от цялостната картина на турските зверства извършвани над българският народ, наред с потурчването се нареждат и масовите кланета, битки и геноцид над българите, които доведоха българският народ до първобитното. Ако изследваме българските етнически землища в навечерието на османското нашествие ще установим, че те се ширят на север до Карпатите, на запад до Пеща (Унгария), на юг – Епир и беломорието, на изток – Одринско и Украйна, но в навечерието на освобождението те са стопени до класическа България (Мизия и Тракия), Македония, беломорско и одринско. Цената на оцеляването ни в това половин хилядолетно робство е ужасно по численост и начин изчезване, физическо и духовно изчезване на една огромна част от българският народ, който се стапя и стига до предела на своето съществуване.

Днес по старите български земи живеят сърби, албанци, гърци, румънци, украинци, турци, руснаци, унгарци, поляци, словаци, хървати и прочее.

Цената на оцеляването понякога е твърде голяма.

 

3. Борба

Българският народ е мъдър и неговата мъдрост е запечатана в поверията и преданията, в сказките и мислите, които поколения българи са предавали едно на друго. Едно от тях е – „От хубост никой не бяга”.
Това сказание е като трън в очите на съвременните туркофили, германофили, англофили и прочее фили, но все българофоби. Ако на Трети март, на тази свята дата България не е освободена в следствие множеството въстания, борби и жертви, то тогава защо те са вдигани? Нали от хубост никой не бяга?

 Физическата манифестация на доказателството на правотата на това становище – от хубост никой не бяга, са множеството въстания и неспирала цели пет века борба на българският народ за свобода.

Българската борба за свобода преминава през много фази и периоди – хайдушко движение, просветителска дейност, протести, четничество, национал-революционна борба, въстания, докато достигне своя апогей в лицето на Априлското въстание и Освободителната война от 1877-1878 година.

Ще представим едни от най-ярките прояви на въоръжена борба, която българският народ води през годините на цялото петвековно турско робство:

1404 – Въстание в Северозападна България начело с българските князе Константин и Фружин.

1412 – Въстание във Видин, Източна България и Македония срещу режима на Муса.

1416 – Въстание в Североизточна България начело с Махмуд Бедредин.

1425 – Овладяване на Видин и Оряхово от войски на власи, сърби и българи.

1443-1444 – Участие на българи в походите на полско-унгарския крал Владислав III Ягело и Янош Хуняди.

1454 – Действия на хайдушкия войвода Радич в Софийско.

1573 – Действия на хайдушка дружина начело с Толе войвода в Прилепско.

1575 – Бунт на войнуците в Панагюрище.

1595 – Действия на хайдушки дружини в Македония.

1596 – Хайдути преминават през Дунав и превземат Плевен.

1598 – Първо Търновско Въстание.

1618 – Хайдутски дружни начело с Бързак войвода и Пейо Иванов от Кремиковци действат в Софийско.

1618 – Акции на хайдути в Кривопаланско.

1637 – Действия на хайдутска дружина от 200 души в Западна Македония.

1666 – Хайдути нападат Битолския безистен.

1686 – Второ Търновско въстание, обхванало Северна България и Стара планина.

1686 – Действия на няколко хайдушки чети от 200 души в Костурско, Воденско и Хрупишко.

1688 – Чипровско въстание в Северозападна България.

1689 – Опит за въстание в Североизточна България.

1689 – Въстание начело с Карпош в Североизточна Македония.

1689 – Действия на хайдутския воевода Страхил и на войнуците в Пловдивско и Пазарджишко.

1690 – Действия на хайдутска дружина от 100 души начело със свещеника на село Черна река, Видинско.

1698 – Хайдути действат около Видин, Оряхово и Поломие.

1705 – Действия на хайдутска дружина във Видинско начело с Чока.

1713 – Действия на хайдутски дружини в района на Тетово, Скопие, Щип, Кавадарци, Битоля, Лерин и Охрид.

1716-1717 – Бунт на българи във Видинско начело с капитаните Георги, Филимон и Димитър.

1717 0 Действия на хайдутска чета начело с Папазоглу в Оряховско.

1720 – Отпор на родопски хайдути в Райково срещу опит за помохамеданчване.

1730 – Бунт на българите в Силистренско.

1730-1731 – Въстание в Тракия, свързано с бунта на Патрона Халил в Цариград.

1737 – Въстание на българите в Западна България.

1758 – Сражения на хайдути с османски войски в Софийско.

1759 – Вълнения на българите в Силистренско.

1760 – Въстание на еничарите в Лудогорието.

1762 – Сражение на хайдутска дружина начело с капитан Пройо с османски войски във Воденско.

1766 – Вълнение на българите в Белослатинско.

1787 – Вълнение на българите в Русенско и Добруджа.

1804-1806 – Участие на българи доброволци в Сръбското въстание.

1807 – Действия на отряда на хайдут Велко против кърджалиите.

1810 – Въстанически действия на българи в Разградско, Русенско, Беленско, Варненско и Централна Стара Планина.

1811- Организиране на българска земска войска.

1821-1828 – Участие на българи в Гръцкото въстание.

1828-1829 – Участие на българи доброволци в Руско-турската война.

1829-1830 – Подготовка на въстание начело с капитан Георги Мамарчев.

1832-1833 – Подготовка за въстание в Нишко.

1833 – Бунт в Неготинско, Зачарско и други.

1835 – Избухване на въстание в Нишко.

1835 – Велчовата завера и подготовка на въстание в Търново.

1836 – Вълнения в Пиротско, Белоградчишко и Берковско начело с Манчо Пунин (Манчова буна).

1837 – Въстание в Чипровско начело с Върбан Панов и Кр. Нешин.

1841 – Въстания в Нишкия еялет.

1841-1843 – Трите Браилски бунта, организирани от българи емигранти.

1849 – Бунт във Видинско начело с Пуйо войвода.

1850 – Въстание в Северозападна България.

1854 – Организиран български доброволчески корпус.

1856 – Въстание в Северозападна България начело с Иван Кулин и Д. Петрович.

1856 – Въстание в Габровско начело с капитан Дядо Никола (Никола Филиповски).

1856 – Димитракиевата буна във Видинско и Белоградчишко.

1859 – Първи бунт на българи мохамедани в Средните Родопи.

1862 – Организиране на Първата българска легия в Белград.

1862 – Въстание в Търновско и Габровско (Хаджисотировата буна).

1863-1865 – Преминаване от Румъния в България на четите на Стоян войвода и Герго Капитански, на П. Хитов и Ст. Люцканов, на Христо Македонски и П. Стоянов и други.

1865 – Втори бунт на българи мохамедани в Средните Родопи.

1867 – Четата на Филип Тотю преминава Дунав при Свищов.

1867 – Българска чета начело с Иван Кулин, Еремия П. Бъчваров и Найден Пешов преминава от Зайчар през Връшка чука в България.

1867 – 1868 г. Организиране на Втората българска легия в Белград.

1868 г. Четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа преминава р. Дунав при с. Вадим, Свищовско.

1869 – 1876 г. Създаване и дейност на Българския революционен централен комитет.


1870 – 1876 г. Изграждане на Вътрешната революционна организация.


1875 г. Въстания в Старозагорско, Русенско, Шуменско и други.


1876 г. Обявяване на Априлското въстание.


1876 г. Избухва Пиянечко-Разловското въстание.


1876 г. Четата на Таньо Стоянов преминава р. Дунав източно от Тутракан.


1876 г. Четата на Христо Ботев преминава р. Дунав при Козлодуй.

1876 г. Действия на четата на Петко войвода (П. Киряков) в Източна и Западна Тракия.
1876 г. Четата на Сидер Грънчаров преминава от Сърбия в България.
1876 – 1877 г. Формиране и действия на българското опълчение.
1878 г. Преобразуване на опълчението в Българска земска войска.

Към този дълъг списък от въоръжени борби на българският народ за свобода сме задължени да прибавим и по-меките форми на съпротива, които не са били въоръжени, а отказ от колаборация с поробителя и драстични мерки за неговият саботаж. Като такъв пример трябва да дадем отношението на българите от Македония по време на едно от многобройните гръцки въстания, тогава в Османската империя е издадена заповед да се събере ресурс в натура от поробеното население в името на военния потенциал и капацитет на провизиите на турската войска. Българското население силно се противопоставя на поробителя и отказва да му даде каквато и да е помощ в битката му срещу друг християнски народ. Българите от Македония не дават и прашинка от наличния си ресурс на поробителя, а малкото жалки души, които са сторили подобна колаборационистка дейност биват заклеймени и прогонени от родните си места. Много е важно тук да отбележим и една велика постъпка на българска майка от източна България, която не само е прекратила девширмето в нейният край,но е и запечатана в народната памет и днес се почита като денят на мъжката рожба – Петльовден. В едно източнобългарско село, както преданията (а и историческите извори гласят) турците дошли да съберат кръвният данък и стигнали до дома на една българка, която имала невръстен син. Жената категорично отказала да даде сина си на турците и заплашила, че когато утре те дойдат отново за да го вземат, тя лично ще го убие, но няма да го предаде на врага. Така се и случва. Тук легендата се разделя на две – едното поверие гласи, че майката е заколила петел и е разпръскала кръвта му из двора,а е накарала сина си да се преструва на заспал с глава скрита в храстите, тъй щото да изглежда,че е обезглавен, а другото направление на поверието гласи, че тя наистина е убила сина си. Историческите извори сочат към първото – майката е заколила петел след което е разпръскала кръвта му из целия двор, а сина си е А) изпратила при хайдути в балкана или Б) накарала да се престори на мъртъв за да заблуди турците. И в двата случая нейният план сработва и турците не взимат сина й, още повече – те дори изцяло спират да събират кръвен данък от този заветен район. Така се и ражда празникът ни Петльовден, който днес е узурпиран от банда психично болни, сексуални деграданти с изострена сексуална дезориентация – 2 февруари. Но за нас българите това винаги ще си остане Петльовден.
 Също така тук трябва да се даде заслужената благодарност на българската православна църква, благодарение на която България, народа й и нейният дух остават живи през петвековното турско робство. Българите също успяват да надхитрят турската дискриминационна власт чрез умели маневри и започват своя културен и религиозен бунт срещу турската тирания.  В по-късен период на робството, под външния натиск на великите сили, Високата Порта е принудена да даде определени свободи на християнските населения на Балканите. Така, в един период турската власт разрешава на християните да строят църкви само на места където някога е имало църкви, но са били разрушени. Българите го правят, но те отиват и една крачка по-напред. Имаме извори, които убедително доказват как българите по много села и градове из българско се самоорганизират и всяка нощ пренасят икони, дървен материал и други принадлежности, изкопават дупки на определено място и ги заравят. След време отиват при местната турска власт и им доказват по този начин, че някога там е имало църква. Така без там някога да е имало църква, българите извоюват правото си да строят чисто нови църкви с умело маневриране и ненадмината хитрост.

Друг подобен тип борба срещу вековния поробител е местната, защитническа борба на малко на брой, но добре мотивирани българи срещу турските набези по родните им места. Такъв е примерът на моят род. Събрал от семейни предания, предания на други родове, оскъдни краеведски източници и фолклор от областта успях да проследя хайдушката борба дори в своя собствен род. Преди много време, вероятно няколко десетилетия преди освобождението на България в съседно мое село откъдето иде и рода на дядо ми, то аз съм имал някой предтеча, който е поел по хайдушкия път в името на мъст и защита. По онова време селото е било обградено от голяма, гъста и вековна гора, която е правела преминаването й към самото село – опасно – там е и действал този мой предтеча, залавяйки, убивайки и прогонвайки набезите на разните му черкези, башибозуци и други турски мекерета и заптиета. Като този мой далечен предтеча дори е прибавил към арсенала си и психологическата война – според сведенията той е оставял някоя от жертвите му провесена на въже от някое дърво в началото на гората с цел подплашване на поробителя. Тази му защита на селото от турските беззакония му е спечелила голяма слава и след освобождението на родината той е бил избран за кмет на селото.

Тук е повече от наложително да се опровергае и един мит, силно залегнал напоследък в българското общество, подтикван от чужди и враждебни на България среди. Този мит се отнася до Васил Левски – неговото залавяне, съд и убийство. Колкото до това кой е този предал Левски да е спорно – някои вярват на официалната тези, други предполагат друг предател, а трети смятат че става въпрос за дълбока шпионска конспирация на османските власти срещу апостола на свободата – а може би и всички те? То в това има доза съмнение, много неясни и незнайни събития и личности, но в едно друго отношение съмнение няма, а именно, че Левски не е бил оставен на произвола на съдбата. Имало е опит за неговото спасяване, документиран и запазен из хасковските и кърджалийски архиви. Имайки предвид рангът и дейността на Дякона, то няма как да не се съгласим с хората от неговото време, че той по правило е трябвало да бъде съден за бунт в Цариград – както винаги се е правело по онова време, а присъдата му (отново по правило) в повечето случаи е трябвало да бъде изгнание, не смърт. Имайки това предвид, то членовете от частните революционни комитети в Югоизточна България са били напълно убедени, че той ще бъде транспортиран до Цариград където ще бъде и съден. Те са планирали и осъществили една своего рода специална операция по спасяването на Васил Левски – те събират информация за всички влакове за Цариград, дати, часове, път и гари и разполагат експлозиви по пътя на влака, с който се е предполагало, че османските власти ще отведат Апостола в Цариград. Операцията минава успешно, но за нещастие османските власти не са съдили Левски в Цариград, а в София – така обезсмисляйки цялата операция по неговото спасяване.

Този дълъг списък иде да покаже, както на нас самите, така и на обезверените наши сънародници, а и на предателите, че България не е била мъртва, а българският народ покорна рая. България, нейният дух са били живи през всичките години на робството и доказателство за което е дългият списък от въстания, въоръжени борби и действия на българите в името на свободата. Този списък също иде да покаже на днешните туркофили, които поради някоя заблуда, или делюзия считат османците за българско коляно, че няма как това да е възможно заради всички гореспоменати фактори – робство, гнет, борба. Тяхната „теория” (ако въобще това нещо може да се нарече така) е основана единствено на нездрав шовинизъм и силна туркофилия, косвени, но недостатъчни и несъстоятелни „доказателства” за които откриват в някакви уж артефакти показващи българският знак на рода дуло в ранните османски хроники. Нещо, което и да е вярно не доказва братство между двата народа, а че явно става въпрос или за влияние на нашата култура над предците на османците, или че някой османски главатар е имал българско потекло. Това обаче не обяснява и оправдава мерзското желание на тези туркофили България да беше останала под турското иго с надеждата, че някога някой си султан би направил чудеса и добрини ей така за българският народ.

3.1 Положението на България под Османско иго – Систематизирано:

Имайки предвид изложеното в по-горните части на това изследване, то е редно да систематизираме българското положение под властта на османците. Българското битие под турското робство се характеризира със системна институционална, публична, расова, религиозна, народностна и обществена дискриминация. Повсеместни произволи като тежки лихви от частни лихвари, деребейства от неофициални турски паравоенни групировки, насилствено потручване, масови и индивидуални убийства (кланета), отвличания и тежки данъци. Българската територия и население са тежко експлоатирани във множество форми, а българите са най-дълго използваният „човешки ресурс” по турските робски пазари и хареми. В своята петвековна неспирна борба за свобода, българският народ губи огромна част от себе си и се свива до границите на днешното българско етническо землище, губейки безвъзвратно множество територии, населения, обичаи и потенциал. Българското положение под османската власт може да се характеризира най-кратко, но най-обективно така – първобитно битие, съчетано с тежка тирания, робство и неспирна борба за свобода. Народа ни е измизерствал векове в името на оцеляването си – физическото си оцеляване, което се превърна и в национално-религиозно оцеляване.
 Всяко посегателство срещу тази историческа истина трябва да се счита за тежка проява на национална измяна, предателство и престъпление – престъпление срещу народа, държавата, историята, истината и срещу човечеството.

4. Обсъждане

От казаното дотук излиза,че българите в периода на османското владичество са били не просто един покорен народ, ами и тежко дискриминиран, сегрегиран, асимилиран и избиван народ. Отношението към народа ни е било като към подчовешки роби – в буквалния смисъл!

Това са все неща, които туркофилските мекерета не искат да признаят. Причините са две и те са много прости. 1. Те са туркофили, за тях Турция е нещо скъпо, те дори считат Османската империя за българска държава! Разбира се единствените им доводи са съмнителни, несъстоятелни, косвени – изсмукани през пръстите пристъпи на развинтена фантазия. Нека все пак ги отбележим – единият довод, видите ли бил, че в някакви си стари османски (или пра-османски, върви та разбери) хроники и/или гравюри бил изобразен знакът на рода Дуло. Това разбира се е непотвърдено и недоказано, но дори да приемем, че е истина (нека дадем на опонентите си малко преднина), то това не означава, че османците са били българи, нито пък осъзнати като българи. Това може да означава само две неща – А) някои видни османци от времето преди османската империя да са били от потекло повлияно от древните българи, но нищо повече, или Б) една фалшификация и пълна измислица с користни злонамерени цели.
 Когато тази им теза бива разбита те прибягват до друга теза и тяхна последна опорна точка на мерзката си пропаганда – а именно, че видите ли и селджуките (предците на османските турци) също като нас били идвали от централна Азия.

Нека повторим – значи щом ние сме били дошли от централна Азия (теория, която от години насам бива тотално дискредитирана и решително разбивана), то значи сме с едно потекло като всички останали народи от същото това място, въпреки че народа за който става въпрос – селджуките (османските турци) се формира и появява векове след като ние сме били напуснали централна Азия.

Това е толкова смехотворно и ненаучно и дори нечестно и неморално, че не може да се сравни и определи с нищо друго, освен с избирателна, манипулираща и изкривяваща историческата истина долна пропаганда с цел разрушаване на българския дух и морал!

Няма да навлизаме в подробности за произхода на българите, тъй като този блог посвети няколко дълги години от съществуването си в работа да докаже несъстоятелността на азиатския произход на българите и да докаже, че българите нямат нищо общо с тюрки, татари, монголци и прочее азиатци и азиатски народи.
 Самата същност на теорията за азиатския произход на народа ни е сбъркана, погрешна и туркофилска, имаща за цел да саботира младата трета българска държава в своя подем и устрем към просперитет, свобода и независимост.

Втората причина поради която туркофилските или предателските мекерета не искат да признаят истината такава каквато е, е защото те са заклети атлантици и русофоби. Тук нещата са още по-прости, но и още по-животински. Само защото те лично мразят Русия по някакви си техни причини, то значи истината не е истина, България не се е освобождавала и Трети Март не бил празник! Те също така са и тотално облъчени от западноевропейската и северноамериканската пропаганда и най-вероятно са на финансово издържане от западни фондации и правителства, в това число и турското.

Те са същите като онези от царско време и най-добре спадат към профила на „големият” русофил и комунист Вълко Червенков. Този същият (всичко е запазено, документирано и публично), заедно с още няколко други, лично изпращал прошение до цар Борис III с огнено и пламенно желание и настояване България да се включи на страната на Оста и да обяви война на СССР. Е, какво мислите е станало с този човек? Той пръв посреща съветските окупационни войски в България, приветства ги и става комунистическа марионетка на Москва в България.

Такива са и тези днешни мекерета и предатели – фурнаджийски лопати!

Те също така са и надменно-арогантни във вижданията си. Винаги когато ги запитат как биха се казвали ако не беше Трети Март, те отговарят така сякаш ние сме някакво непросветено плебейско блато, а те единствени държат някакви тайни знания и истина. Същото важи и за въпроса дали щяхме да бъдем избити като арменците, които оцеляха като народ само благодарение на факта, че една част от тях не бяха в състава на Османската империя.

По този въпрос няма нужда да гадаем защото вече се е случило. Турците извършват първият признат геноцид за цял ХХ век – в Тракия, известен нам като Разорението на тракийските българи. Ако България не бе освободена през 1878 година, то целият български народ щеше да сподели съдбата на нашите бедни сънародници от Тракия.

Тук е редно да обсъдим и актът на освобождението на България. Нека обаче първо отбележим, че стигне ли се до тази тема, то има две направления на философстване – А) Те не са ни освободили, а са си гонели интересът и Б) ние сме платили за да ни освободят. Нека отговорим на това така – а тогава какво са направили като не са ни освободили и защо сега тук е България, а не Турция или Русия и кога, как, колко и кой е платил за да ни освободят русите?

За да сме обективни трябва да признаем, че и в двете становища има нещо вярно, само че предателите го изкривяват с цел изтриване на историческата памет и истина на България. Има косвени, недоказани и неофициални свидетелства за големи количества пари и скъпоценности изнесени от България към Русия с цел заплащане за освобождението на България. Ако това е вярно (а дали е вярно няма как да знаем, защото не е доказано), то означава, че поне русите са си свършили работата, за която сме си платили. И второ – русите са търсели интереса си. Да. Не го крие никой нормален човек с исторически и политически познания, но русофобските евроатлантици не разбират, че в света на геополитиката има нещо наречено съвпадане, препокриване на интересите на две държави, на два народа. Това, което се е случило през заветната 1878-ма година е манифестацията на препокриването на българският интерес България да се освободи и на руският интерес тук на това място да има свободна славянска държава, която да е приятелски настроена към Русия.
 Редно е още да отбележим, че дори през царско време се е признавало делото на освобождението и са се знаели всички източници от онази славна епоха, когато тук на това място започва да се гради една нова държавна структура с институции и конституция, които са били внимателно подбирани за да издържат във времето, както и че с руска помощ са се подготвяли български кадри за поемане на управлението на страната ни. Това е историческата истина. Тук обаче възниква и друг проблем и този път е от страна на друг тип мекерета – русофилите. Те считат това за един безкраен признак на безкористна подкрепа оказана ни от братска Русия, която трябва видите ли да се тачи повече и от Бог дори. Това също води до неблагоприятни последици за България и това е една от главните причини България само десетилетия след освобождението си да поеме курс различен от този на руските интереси. Както Захари Стоянов добре описва ситуацията след съединението на Княжество България с Източна Румелия – русите се възпротивили на този велик акт, не защото се е случил, а защото не е се е случил с тяхната благословия и под тяхното ръководство, защото не Русия го е сторила, а ние самите. От това излиза, че на Русия не й е трябвала „Заддунайская губерния”, а една страна напълно русофилска и изцяло разчитаща на руското подаяние, в противен случай иначе щяхме наистина да бъдем под руска власт, а не самостоятелни.

 Какво излиза накрая?
 В крайна сметка Трети Март се явява кулминацията на вековни борби и страдания и е манифестацията на най-съкровения национален идеал – свобода за България и българският народ. Ако трети март не се бе случвал, то българския народ, култура, език, история и наследство биха били загубени завинаги и от нас нямаше да остане нищо, дори и биологически. Обективната истина е, че Трети Март е завършека на съвпадението на интересите на България и Русия, които с общи усилия постигат едно – осъществяването на български национален идеал. Всичко след това вече е продукт на българската борба за вътрешно и външно политическа самостоятелност и независимост от руската намеса. Това обаче не е обвързано с великото събитие от Трети Март, а е една последица от по-късни руски въжделения за своите интереси в България.

5. Има ли път между русофилията и русофобията в България?

За да отговорим на този въпрос то ние първо трябва да разберем защо се появяват тези две течения, на каква основа са и каква част от народа ни ги споделя.

 На първо място трябва да отбележим, че и русофилията и русофобията имат своите корени в България още от първите години след освобождението. Най-ярки представители за това са министър-председателят Стефан Стамболов – силен държавник, пример за български премиер, но обвиняван в недемократичност, еднолична власт и силен русофоб – в политиката си разумен, с идея да изтръгне България от чуждото влияние, но с  методите си спорен – репресирайки цивилни и герои – русофили.
 Капитан Петко Войвода – борец за свобода и български национален герой. Общественик след освобождението, репресиран от правителството на Стамболов за русофилията си.
 Захари Стоянов – революционер, хронист, организатор на Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Отначало русофил, той после става един от най-заклетите русофоби и критици на руската политика.

Ние няма да се спираме върху това дали тези знаменити личности са били прави или не във вижданията си. Това не е от значение. Важното тук е следното – всички те са били български патриоти дали всичко за България.

Ако трябва да избързаме с отговорът на изначалния въпрос на тази част, то – Да, има път и тези хора са примерът за него – любовта към Отечеството.

Нека обаче разгледаме предпоставките, които си поставихме в началото.

1. Защо се появява Русофилията и Русофобията в България?

 1.1 Русофилия:

Русофилското течение в България се появява в следствие освобождението на родината )това е една от причините защо съвременните русофоби да отричат знаменитото събитие и неговата значимост). Русофилията отначало се проявява като искрена и непринудена благодарност на българския народ към Русия за освобождението и цели топли и тесни приятелски и съюзнически отношения между двата народа. По-късно това течение става катализатор за множество политически процеси, обществени промени и в крайна сметка идеологическото и държавно преустройство на България в края на втората световна война.

1.2. Русофобия:

За разлика от русофилите, които не могат да видят нещо безпогрешно в Русия, то русофобите могат, за жалост обаче в наши дни градивни представители на това течение няма. Русофобията се появява в България скоро след освобождението с оглед на станалата вече пределно ясна политика на Русия спрямо България – предателството по отношение на Съединението и последвалата го сръбско-българска война и опитите за вмешателство във вътрешния и политически живот на България. Градивната и полезна русофобия в България умира когато страната става социалистическа република. Днес русофобията се е превърнала в опорна точка на чужди интереси, а не една градивна за България критика към руските политики спрямо нас.

2. На каква основа стоят двете течения?

2.1. Русофилската основа:

Основата на русофилията в България може да се раздели на две – Първата е естествена и не влияе на държавния живот – признателност и благодарност към руския народ за оказаната подкрепа срещу вековния османски тиранин. Тук трябва да си дадем сметка, че това е естествен и нормален процес, в който няма нищо лошо.

Втората страна обаче, е тази, която се явява проблемна – тя е изградена по времето на навлизането на социалистическата идеология в България и в крайна сметка по времето на социалистическия режим в страната и се базира на преувеличени събития, мними връзки и идеализацията и преекспонирането на изначално позитивните чувства на двата народа. Идеализация чрез силна пропаганда целяща да изгради едно наподобяващо боготворене на Русия поведение сред обществото ни. Това, за разлика от оригиналната русофилия води до делюзии и само-саботиращи поведения и вярвания – Русия не може да извърши зло зашити тя е способна само на добро, а ако върши зло то е защото ние самите сме си го заслужили.

В този ред на мисли, то тази втората, изкуствено наложената русофилия предполага пълно отдаване на Русия за сметка на всичко останало.

В заключение можем да кажем, че:

А) Оригиналната, изначална русофилия базирана на благодарност и признателност е в резултат на естествен процес и тя в по-голяамата си част няма влияние върху държавния живот на страната.

Б) Втората, наложената русофилия е нищо друго освен поредния осъзнат или неосъзнат процес на чуждопоклонничество, който паразитира върху непринудените позитивни емоции и чувства на една голяма част от обществото ни.

2.2. Русофобската основа:

Подобно на русофилията,  то и русофобията в България може и трябва да се раздели на две страни – първична, градивна, ползотворна и добронамерена и вторична, наложена, деструктивна, злонамерена.

Първичната русофобия в България се явява вид градивна за Българското добруване критика спрямо руските политики и намерения явяващи се в опозиция на българските интереси. Тя се заражда от хора загрижени и провидели през всичко и злините, които се крият в руските политики и в едно твърде русофилско общество. Изначалната русофобия е течение и опит България да бъде измъкната от едно политическо покорено от руската политика общество, с единствената цел България да бъде напълно независима.

 

Вторичната русофобия обаче, е подобна на вторичната русофилия – вредна. Този тип русофобия се появява след падането на социалистическия режим в България и се споделя само от едно покорно на чужди интереси малцинство. В днешно време няма градивна русофобия. Тя е станала една изопачена форма, чиято единствена цел е да скара България с Русия и то не в наша полза, а в полза на други страни и фактори. Днес България страда от хронична липса на градивна русофобия и препълване със заблудени или добре заплатени чужди агенти – русофоби.

В заключение можем да кажем, че:

А) Градивната, изначална и първична русофобия в България е по-скоро едно течение на загрижени за независимостта на родината хора, чиято цел не е да нанесе вреда на България докато нанася вреда на Русия, а да донесе позитиви на България без това да налага вреда на Русия или на друга страна.

Б) Вторичната и наложената, съвременна русофобия в България е пълната противоположност на градивната русофобия. Тя не е естествена, нито пък е породена от загриженост към България. Тя е опит на външни фактори да скъсат връзките на два народа без оглед на щетите както върху България така и върху Русия.

2. Каква част от народа ни споделя тези течения?

В интерес на истината трябва да признаем, че в голямата си част нашият народ е русофилски. Добрите новини тук са, че в по-голямата си част тази русофилия е ограничена единствено до историческа признателност и благодарност за оказаната подкрепа срещу османците. Не навлиза в спектъра на вредителство от втория тип русофилия, която изповядват единствено малка шайка радикални квази-комунисти и промити мозъци.

Русофобията в България е ограничена до едно нищожно по своята численост малцинство, което за жалост дори не изповядва градивната русофобия, която би могла да е от полза на България, а просто служи на чужди интереси в ущърб на родината.

В този ред на мисли ние трябва да признаем, че поради липсата на градивна критика спрямо Русия, без градивна русофобия, то ще трябва да очакваме покачване в радикалната и вредна русофилия – като отговор на неестествената радикална русофобия. Когато две злини се срещнат то не може да се роди нищо друго освен трета злина. Това ще представлява проблем за България в бъдеще ако ние като общество осъзнато не се вземем в ръце.

5.1 България между русофилията и русофобията.

И така, стигаме и до момента, в който трябва окончателно да си отговорим на въпроса – има ли път между русофилията и русофобията в България?

С всичко изложено дотук, то ние уверено можем да заявим, че има, но този път трябва да се проправи чрез осъзнато усилие – чрез осъзнаване на нашето място под слънцето, разумна оценка и преоценка на националния ни интерес и ясно взета поука от многопатимата ни и хилядолетна история.

В крайна сметка ние сме българи и нашето отечество е България, ние трябва да сме безкрайни български националисти и твърди българофили.

Това според мен ще се постигне обаче тогава когато положим усилие да интегрираме нашите народностни психологически теми на русофилията и русофобията в една лишена от емоция рамка, чиято единствена задача е да пази историческия спомен и да следва българският национален интерес на всяка цена.

Според мен въпросната интеграция на тези привидно противоположни страни в народностната ни психология би могла да се извърши по следния начин:

! ! ! Ясно да осъзнаем и да си дадем сметка, че трябва да се поучим от историята си. Русия ни помогна да се освободим от турско робство и за това ние трябва да таим една историческа признателност и благодарност. В същото време трябва да си дадем сметка, че тази подкрепа освен всичко друго е била и съвпадение на национални интереси – Руската империя несъмнено е имала интерес от това Османската власт на балканите да бъде отстранена, а българският интерес е бил да се премахне османската власт от българско – това е чисто и просто едно припокриване, съвпадение на интереси. За това ние трябва да развием една критичност спрямо политиките както на Русия, така и на всяка друга държава. Ние трябва да направим осъзнато усилие да съзнаем интересите си и да ги отстояваме дори когато това означава конфликт с други страни, в това число и Русия.

В завършек ще кажем:

А) Историческа признателност и благодарност към Русия

Б) Критичност към съвременна Русия

В) България трябва да е над всичко

-и-

Г) Трябва да разберем, че държавата не може и не трябва да се управлява и направлява от сантименти като филия и фобия , а само от националния ни български интерес.

*********

Това иде да каже, че за да интегрираме двете най-големи народностни теми в момента – русофилията и русофобията, то ние трябва да разберем и двете гледни точки, да ги приемем като равни помежду им и да ги приложим в своя мироглед – тогава всяка емоционална симпатия към едната и другата гледна точка ще отпадне и ние ще можем трезво да си съставим заключения, изводи и да си съставим правилен и логичен мироглед – в исторически аспект русофили – благодарност за подкрепата в освобождението, в настоящ аспект – градивни русофоби – трябва да внимаваме с Русия – тя може да бъде както партньор на България, така и противник – това зависи от нашите интереси – съвпадат с техните или не. 

Този анализ ще бъде завършен във ВТОРА ЧАСТ. Това се прави тъй като анализът е твърде дълъг за да бъде поместен в една единствена публикация.

Благодаря за винамението!




Гласувай:
4



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: vitalian4v
Категория: Политика
Прочетен: 170787
Постинги: 77
Коментари: 271
Гласове: 3056
Календар
«  Юли, 2022  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031